— Децата ми, мъжът ми… — казва тя с дрезгав глас. — Къде отидоха всички?
— Не знам — отвръщам. — Но доста хора са прибрани в лагерите на Съпротивата. Много е вероятно да са там.
— Какъв лагер?
— Именно Съпротивата нападна ангелите. Събират поддръжници навсякъде.
Жената примигва срещу мен.
— Помня те. Ти умря.
Възразявам:
— И двете не сме умирали.
— Аз умрях — уверява ме жертвата на скорпионите. — И отидох в ада…
Тя отново се сгушва между тънките си ръце.
Не знам какво да кажа. Какво значение има дали наистина е умряла или не? Определено е преживяла същински ад и изглежда съответно така.
Санджей тръгва към нас, сякаш се приближава до улична котка.
— Как се казваш?
Жената ме поглежда за подкрепа. Кимам.
— Клара.
— Аз съм Санджей. Какво е станало с теб?
Тя поглежда към съсухрената си ръка.
— Изсмука ме чудовище.
— Какво чудовище? — интересува се Санджей.
— Ангелите скорпиони, за които ти разказах — намесвам се аз.
— Адският доктор каза, че ще се освободя, ако го отведа при малките си момиченца — обяснява жената с хрипливия си глас. — Но не бях готова да му ги дам. Според него чудовището щяло да втечни вътрешностите ми и да ги изпие. Възрастните не минавали през целия процес и не убивали, ако успеят да се въздържат, но онези в период на развитие го правели… — Клара започва да трепери. — По думите му това щяло да бъде най-мъчителното нещо, което мога да си представя… — Тя стиска очи и се мъчи да удържи сълзите си. — Благодаря на Господа, че не му повярвах! — Гласът й звучи задавено. — Благодаря на Господа, че не избрах другия път!
Тя започва да плаче със сухи ридания, сякаш от нея наистина е била изсмукана цялата течност.
— Не си предала децата си и си още жива — казвам й аз. — Това е най-важното.
Клара полага трепереща ръка на рамото ми и после се обръща към Санджей.
— Чудовището беше на път да ме убие. И тогава от небитието изникна тя и ме спаси.
Санджей ме поглежда с ново уважение. Притеснявам се да не би Клара да му разкаже за Рафи, но се оказва, че е припаднала в подземието веднага щом е видяла да ме жили скорпион, така че не си спомня кой знае какво.
Съдбата на Клара ме прояжда като киселина, докато се ровим в останките. Санджей седи на тротоара до нея, говори си мило е жената и си води бележки. В Предишния свят сестра ми би утешавала човек като нея.
Намираме няколко смазани скорпиона, но нито следа от самите ангели. Нито капка кръв или парченце кожа, които биха помогнали да научим нещо за тях.
— Едно малко късче — моли се Дум, ровейки в отпадъците. — Само толкова искам. Не съм алчен.
— Аха, но освен това искаме и ядреното копче — обажда се Ди и сритва един бетонен блок. Гласът му е изпълнен с отвращение. — Сериозно, наистина ли е било нужно да крият ядрените бомби от всички ни? Не бихме ги ползвали вместо играчки и да гръмнем някое пълно е крави пасище например.
— О, човече — обажда се Дум. — Това щеше да е направо страхотно. Представяш ли си? Бум! — И имитира облак гъба. — Мууу!
Ди му отправя тежък, страдалчески поглед.
— Същинско дете си! Ядрените бомби не бива да се хабят просто така. Трябва да измислиш начин да контролираш траекторията, та когато бомбата гръмне, да засипе враговете ти с радиоактивни крави!
— Правилно, братко! — съгласява се Дум. — Смачкай част и зарази другите!
— И трябва, разбира се, така да разположиш кравите на хиксчето на картата, че да са достатъчно близо да се изстрелят във въздуха, но достатъчно далеч, за да не станат на радиоактивен прах — допълва Ди. — С малко упражнения ще успеем да прицелваме кравите направо идеално, сигурен съм!
— Израелците бомбардирали ангелите с ядрени ракети. Направо ги сваляли от небето — обажда се Дум.
— Това е лъжа — възразява Ди. — Никой не би гръмнал цялата си страна с надеждата няколко ангела да пърхат наоколо. Просто не е отговорно да се отнасяш така с бомбите!
— За разлика от ядрените говежди снаряди — уточнява Дум.
— Точно така.
— Обаче — допълва Дум, — не знаем дали ангелите няма да се превърнат в радиоактивни анти супергерои. Например просто да поглъщат радиоактивността и да я изстрелят обратно по нас.