— Те не са супергерои, идиот такъв! — възкликва Ди. — Те са само хора, които, сещаш се, могат да летят. Ще станат на кайма като всеки друг!
— Тогава как така наоколо няма никакви ангелски трупове? — пита Дум. Стоим насред руините и гледаме ямата, зейнала на мястото на някогашното подземие.
Сред пепелищата наоколо са пръснати много осакатени трупове, но нито един няма крила.
Вятърът се усилва и ни обсипва със студен ръмеж.
— Изключено е да са били само ранени, не и след такъв обстрел и рухналата сграда — пеняви се войник, пристигнал с друга кола. — Нали?
Споглеждаме се един друг, никой не иска да каже на глас какво си мислим.
— Ангелите отнесоха няколко трупа… — проточва Ди.
— Вярно — потвърждава Дум, — но не знаем дали не са били просто припаднали.
— Тук някъде трябва да има поне един мъртъв ангел! — Ди повдига парче бетон и наднича под него.
— Съгласен съм. Все трябва да намерим нещо.
Да, но не намираме.
10
В крайна сметка с нас връщаме само парчета от няколкото мъртви скорпиона, които намерихме смазани под останките, и оцелялата им жертва — Клара.
Паркираме пред училището, Санджей тръгва до нея и тихичко й задава въпроси. Аз нямам нужда да я разпитвам, за да разбера, че просто иска да намери съпруга и децата си. Щом я видят, хората бързат да се дръпнат встрани, все едно я смятат за заразна.
Прибирам се в кабинета по история и смрадта на развалени яйца ме блъсва в носа още с отварянето на вратата. Первазите на прозорците са украсени със стари яйца. Майка ми е успяла да намери някъде цяло съкровище.
Мама я няма. Не знам какво прави или къде е отишла, но това е съвсем нормално за нас.
Пейдж седи на леглото със сведена глава, косата й скрива шевовете и с малко усилие мога да си представя, че не ги виждам. Косата й е лъскава и здрава като на всяко друго седемгодишно дете. Носи рокличка на цветя, клинче и високи розови маратонки, провесени от ръба на леглото.
— Къде е майка?
Пейдж поклаща глава. Откакто я намерихме, почти не говори.
На стол до леглото й има паница пилешка супа с оставена в нея лъжица. Изглежда майка не е имала голям успех с храненето й. Кога Пейдж е яла за последно? Вдигам паницата и сядам на стола.
Загребвам лъжица супа и я поднасям към сестра ми. Но Пейдж не иска да отвори уста.
— Ииии влакът влиза в тунела… — дарявам я с малка клоунска усмивчица, докато поднасям супата към устата й. — Ту-тууу!
Навремето тази тактика действаше — когато сестра ми беше съвсем малка.
Пейдж ме поглежда и се опитва да се усмихне. Спира, щом шевовете започват да се опъват.
— Хайде де, много е вкусна!
В супата има месо. Веднага щом започнахме да изпитваме трудности с намирането на храна, положих основите на новия закон и обявих, че Пейдж няма да бъде вегетарианка. Може би това я спира да опита супата?
А може би не.
Сестра ми поклаща глава. Вече не повръща, но и не се опитва да яде нищо.
Оставям лъжицата обратно в купата.
— Какво ти се случи, докато беше при ангелите? — питам възможно по-нежно. — Можеш ли да говориш за това?
Пейдж се е втренчила в пода. На миглите й проблясва сълза.
Знам, че може да говори, понеже ме нарече „Рин-Рин“, както правеше, когато беше бебе, казвала е и „майка“ и „маменце“. И „гладна“. Повтори го няколко пъти.
— Сами сме. Никой друг не ни чува. Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?
Тя поклаща бавно глава, забила поглед в краката си. Сълзата капва върху роклята й.
— Добре, няма нужда да говорим за това точно сега. Никога няма да го споменаваме, ако ти не искаш… — оставям паницата на пода. — Но знаеш ли поне какво можеш да ядеш?
Сестра ми отново поклаща глава.
— Гладна…
Едва чувам тихия шепот. Пейдж почти не мърда устни, за да проговори, но въпреки това мярвам за миг зъбите бръсначи.
Стомахът ми се обръща.
— А можеш ли да ми кажеш за какво си гладна?
Част от мен отчаяно иска да научи отговора. Ала останалата част се бои какво ли ще каже сестра ми.
Тя се колебае, преди отново да поклати глава за „не“.
Протягам ръка, без дори да се замисля. Каня се да я помилвам по главата, както съм правила винаги. Пейдж се размърдва и шевовете се показват изпод косата й.
Груби, неравни шевове нашарват цялата й физиономия. Маршируващите от устните до ушите причиняват насилствена усмивка, която разцепва лицето й на две. Червени, черни и насинени, те привличат погледа като магнит. Минават надолу по шията на сестра ми и се скриват под роклята. Ще ми се да нямаше поне шев през врата, все едно са й пришили главата върху тялото.