Поколебавам се с длан над главата на Пейдж — почти съм докоснала косата й, но не съвсем.
Отпускам ръка край хълбока си.
Обръщам гръб на сестра ми.
На леглото на майка има купчина дрехи. Ровя из тях за дънки и пуловер. Мама не си е дала труда да откъсне етикетите, но вече е успяла да пришие жълта звезда към долния ръб на крачола, за защита от торбалан. Не ми пука, щом панталоните са сухи и не миришат твърде силно на развалени яйца.
Събличам мокрите си дрехи.
— Ще се опитам да ти намеря нещо друго за ядене. Скоро се връщам, става ли?
Пейдж кима, отново загледана в пода.
Излизам от стаята. Ще ми се да имах сухо яке, под което да скрия меча си. Обмислям за миг дали да не навлека мокрото, но се отказвам от идеята.
Училището се намира на първокласно кръстовище, срещу горичка, собственост на Станфордския университет, от едната страна, а от другата — многоетажен търговски център. Отивам да наобиколя магазините.
Баща ми винаги казваше, че в този район са вложени много пари и дори по търговския център си личи. Едно време, в Предишния свят, тук човек можеше да срещне дошлия на закуска Стив Джобс, основателя на „Епъл“ — когато още беше жив и имаше къща в Силициевата долина. Или да види как обядва с приятели Марк Зукърбърг, създателят на „Фейсбук“.
На мен до един ми приличаха на мениджъри от средната класа, но татко беше много запален по тази работа. Наричаше ги технократи. Почти съм сигурна, че преди няколко дни в лагера мярнах Зукърбърг да копае отходната яма редом с Рафи. Милиардите долари, предполагам, не купуват много уважение в Ангелския свят.
Притичвам от кола на кола, все едно съм просто случайна бежанка от улицата. Паркингът и тротоарите са като цяло пусти, но в магазините има доста народ. Някои си подбират дрехи. Мястото е напълно подходящо да си потърся яке, ала храната е с предимство.
Потичат ми лигите от табелите на заведенията за бургери, бурито и фрешове. Едно време спокойно си влизах във всяко едно и си поръчвах храна. Направо не е за вярване.
Насочвам се към супермаркета. Вътре има опашка — там, където хората не се виждат отгоре. От първите дни след нападението не съм влизала в по-големи „Хранителни стоки“.
Паникьосаните жители изпразниха лавиците на някои магазини, а други спуснаха отвсякъде решетките и никой не може да влезе вътре. Стабилните банди от Предишния свят превзеха трети още в деня след Голямото нападение, когато стана ясно колко тежки времена ни очакват.
Окаченото на вратата кърваво перо ми подсказва, че този супермаркет принадлежи на някоя банда. Но ако се съди по вида на хората вътре, или новите му стопани са достатъчно щедри да споделят благата с всички ни, или са изгубили един вид схватка със Съпротивата.
Кървав отпечатък от длан, размазан по стъклото на входната врата, ме навежда на мисълта, че бандата не е била особено щастлива да изостави съкровищата си.
Вътре Съпротивата раздава малки количества храна. Шепа крекери, черпак ядки, пакетче сухи спагети. В магазина има почти толкова войници, колкото и по време на нападението над гнездото. Стоят на стража до щандовете с провизии, демонстративно изложили на показ пушките си.
— Само това ви се полага, хора — сочи един от раздаващите продукти. — Ако се задържите наоколо, скоро ще си имаме полева кухня. Това е колкото да ви държи на крака, докато започнем да готвим истинско ядене.
Войник се провиква:
— По един пакет на семейство! Без изключения!
Едва ли някой им е казал за хранителните доставки в щаба на Ави. Оглеждам се и оценявам положението.
Има деца на моя възраст, но не разпознавам никое от тях. Повечето са високи колкото възрастните, обаче не се отлепят от родителите си. Някои момичета се гушат под мишницата на майките и бащите си като малки деца. Изглеждат на сигурно място и под охрана, защитени и обичани, и имат вид, сякаш тук им е мястото.
Чудя се какво ли е усещането. Дали е така хубаво, както ми се струва отстрани?
Забелязвам, че съм се хванала за лактите, все едно се прегръщам сама. Отпускам ръце и се изправям гордо. Езикът на тялото говори много за мястото ти в света, а последно ми трябва да изглеждам уязвима.