Забелязвам и друго. Мнозина ме зяпат — самотната тийнейджърка на опашката. Казвали са ми, че изглеждам по-малка от седемнайсет, навярно защото съм дребна.
Някои едри типове, въоръжени с чукове и сопи, сигурно биха предпочели да носят меч като този на гърба ми. Пистолет би бил още по-добре, но огнестрелните оръжия сигурно са трудни за крадене, а на този етап на играта явно само най-яките разполагат с такива.
Гледам как едрите типове ме зяпат и осъзнавам, че в Ангелския свят няма такова нещо като безопасно място.
Без причина в мислите ми изплува красивото лице на Рафи. Той има изнервящия навик да прави точно така.
Стигам предния край на опашката, когато вече съм доста гладна. Не ми се иска дори да помисля как ли се чувства Пейдж. Заставам до разпределителния щанд и протягам ръка, но типът отсреща само ме поглежда и поклаща глава.
— Един пакет на семейство, съжалявам. Майка ти вече мина оттук.
— Така ли?
Ах, радостите и нещастията на славата. Сигурно сме единственото семейство, което половината хора в лагера разпознават.
Момчето ме измерва с поглед, все едно е чувало всичко възможно — вече са изпробвали върху него какви ли не оправдания за измъкване на допълнително количество.
— Имаме развалени яйца отзад, ако искаш още някоя кора.
Страхотно.
— Тя само развалени яйца ли взе или получи и истинска храна?
— Погрижих се да й дам и от истинската.
— Благодаря ти. Оценявам усилието!
Обръщам гръб на опашката. Усещам тежестта на погледите, които ме следят, докато вървя сама към притъмняващия паркинг. Не осъзнавах колко късно е станало.
С крайчеца на окото си забелязвам един негодник да кима на друг, а той от своя страна дава сигнал на трети.
Всичките са едри и носят хладно оръжие. Единият е преметнал бейзболна бухалка през рамо. От джобовете на якето на втория стърчат дръжки на чукове. В колана си третият носи затъкнат голям кухненски нож.
Тримцата преспокойно се намърдват зад мен.
11
Бях тръгнала да си търся яке, но няма начин да вляза в закрито пространство по здрач и с тези наглеци по петите.
Насочвам се към открития паркинг, като се промъквам от кола на кола, както сме инструктирани да правим.
Типовете зад мен правят същото.
Инстинктите ми от Ангелския свят крещят да хукна незабавно. Първобитното начало в мен знае, че ме преследват и съм станала плячка.
Но разумът ми от Предишния свят твърди, че тези мъжаги не са сторили нищо заплашително. Просто ми вървят зад гърба и къде другаде да отидат, освен в училището на отсрещната страна на улицата?
Върнала съм се в що-годе организирана човешка общност. Не бива да се държа като дивачка, все едно съм параноична шизофреничка.
Да бе.
Започвам да подтичвам.
Същото правят и типовете зад мен.
С всяка крачка, която правя, чувам тупкането на стъпките им все по-бързо и по-близо до мен.
Краката им са по-дълги и по-силни от моите. Въпрос на броени секунди е да ме връхлетят. Центърът ми на гравитацията е много по-нисък от техните, така че криволича като бесен дявол, но това само ми спечелва още няколко секунди.
Притичвам покрай няколко души, приклекнали зад коли по пътя си към училището. Никой не изглежда склонен да ми помогне.
Стандартният съвет при сблъсък с крадци е да хвърлиш в тяхна посока онова, което искат, и да си обираш крушите, понеже безопасността ти струва много повече от портфейла. Лесно е да се каже. Само че тези тримата или имат планове за мен, или искат меча на Рафи. Не мога да им дам нито едното, нито другото.
Адреналинът блъска сърцето ми и страхът ми пищи в ушите. Но обучението си изпълнява задачата и аз автоматично претеглям възможните варианти.
Ако изпищя, хората на Ави ще дотърчат за секунда. Но не е изключено да се появят и ангелите, ако поне един е достатъчно близо да ме чуе. Има си причина да се налага да пазим тишина и да се правим на незабележими. С писъка си ще изложа на риск всички и войниците ще ни застрелят до един със заглушителите си, за да ми затворят устата.
Мога да изтичам в сградата на Ави. Но той е твърде далеч.
Мога да спра и да се бия. Ала шансовете ми са доста мизерни срещу трима души с хладно оръжие.
Нито един от вариантите не ми харесва.
Тичам възможно най-бързо и по-надалеч. Дробовете ми горят и в хълбока ме пронизва болка, но колкото повече се приближа до щаба на Ави, толкова по-голяма вероятност има хората му да ни видят и да спрат нападателите.