Гърбът ми настръхва и това ми подсказва, че преследвачите са твърде близо. Обръщам се и вадя меча си.
Дявол го взел, колко ми се ще да знаех как да го използвам.
Мъжете спират и се разгръщат около мен.
Единият вдига бухалката си за удар. Другият изважда два чука от джобовете си. Третият издърпва кухненския нож от колана си.
Колко съм прецакана!
Минувачите се спират да зяпат, няколко лица цъфват на прозорците, майка и дете стоят на прага на отворена врата, по-възрастна двойка се крие под един навес.
— Повикайте хората на Ави! — изсъсквам към тази двойка.
Те се прегръщат здраво един друг и се скриват зад някакъв стълб.
Държа меча си като сабя. С това познанията ми за фехтовката горе-долу се изчерпват. Обучавала съм се с ножове, но мечът е съвсем различно животно. Годен е, предполагам, да удрям с него като с бухалка. Дали, ако го запратя по тримата, ще ми се отвори възможност да избягам?
Блясъкът в очите им ми подсказва, че не са тръгнали просто да измъкнат някакво си симпатично оръжийце от лесна плячка.
Започвам да пристъпвам встрани — стремя се да ги подредя в редица, та да се пречкат един на друг, ако ме нападнат всички вкупом. Но, преди да успея да заема позиция, единият ме замерва с чук.
Навеждам се.
Те ми се нахвърлят.
След това всичко се случва толкова бързо, че едва успявам да осъзная какво става.
Нямам пространство да замахна и фрасвам единия нападател с дръжката на меча. Усещам как се трошат ребрата му, докато пада.
Опитвам се да завъртя острието към другите двама, но нечии ръце ме сграбчват и ме изваждат от равновесие. Стягам се за силен удар, надявам се да е с бухалка, а не с чук.
Естествено, такъв ми бил късметът: и двете оръжия ми се стоварват едновременно, по едно в ръцете на всеки нападател. В онзи кратък миг, преди да се спуснат по дъгата на замаха, те се очертават като черни силуети на фона на тъмнеещото небе.
Ръмжаща сянка се стоварва върху мъжете и събаря и двамата на земята.
Единият зяпа надолу с потрес. През ризата му се процежда кръв. Той се озърта, изумен.
Всички сме се втренчили в приклекналата, ръмжаща в сумрака твар, готова всеки момент да ни скочи отново.
После тварта излиза от тъмното и различавам познатата рокля на цветенца, клинчето и розовите маратонки на сестра ми.
На раменете й виси анцунгче с качулка и косата й е спусната пред лицето, а отдолу се показват възпалените шевове и зъбите бръсначи. Пейдж пристъпва около нападателите като хиена, почти приклекнала на четири крака.
— Какво, по дяволите… — обажда се единият бабаит от земята, докато рачешката припълзява назад.
Направо се побърквам да гледам сестра ми такава. С всичките тези шевове по лицето и металното сияние на зъбите има вид на оживял кошмар, от който би следвало да побягна. Ясно ми е, че и останалите си мислят същото.
— Ш-ш! — отронвам колебливо и посягам към Пейдж. — Всичко е наред.
Тя изръмжава, звукът е нисък и гърлен. Всеки момент ще се нахвърли на някой от мъжете.
— Полека, хлапе — предупреждавам аз. — Добре съм. Нека просто се махнем оттук, става ли?
Тя дори не ме поглежда. Устната й се разтегля в гримаса, докато оглежда плячката си.
Гледат ни твърде много хора.
— Пейдж, вдигни си качулката! — прошепвам. Не ми пука какво си мислят нападателите, но се притеснявам какви слухове ще разпространят зрителите.
За моя изненада Пейдж си слага качулката. Част от напрежението се оттича от мускулите ми. Тя е на себе си и ме слуша.
— Всичко е наред — уверявам я, докато пристъпвам към нея и се боря с инстинктите си да избягам надалеч. — Тези лоши мъже ще се махнат оттук и ще ни оставят на мира.
Нападателите стават, без да отклоняват погледи от Пейдж.
— Разкарай този изрод от мен! — сопва се единият. — Това чудо не е човек!
Майка ми се е промъкнала зад нападателите, без никой от нас да я забележи.
— Тя е повече човек, отколкото ти ще бъдеш някога!
С тези думи сръчква негодника в ребрата с остена за добитък. Мръсникът отскача от нея с приглушен стон.
— Тя е повече човек от всеки от нас! — Понякога шепотът на майка ми оставя впечатление, че крещи.
— Тази твар трябва да се утрепе! — обажда се бабаитът с бухалката.