Случилото се щеше да е смешно, ако изключим отрезвяващата мисъл, която изниква в главата ми: Днес живеем в свят, където убиват подобните на мен, само защото са по-особени.
Вдигам ръце в успокоителен жест. Опитвам се да кажа нещо, за да укротя войниците, но думите ми се давят в писъци. Паниката в малко пространство, каквото е каросерията на камион, явно е заразна.
Другите бежанци се блъскат един в друг в опит да се сврат в задната част на каросерията. Има и готови да скочат както сме в движение.
Войник с мазни пъпки вдига пушката си срещу мен и я стиска, сякаш се кани да изпълни първото си, най-страшно убийство.
Напълно съм подценила нивото на първичния страх, който се развихря около нас. Хората са изгубили всичко — семействата си, безопасността, дори своя Бог.
А сега към тях се пресяга съживен труп.
— Добре съм — казвам бавно и възможно по-ясно. Посрещам погледа на войника с намерението да го убедя, че не се случва нищо свръхестествено. — Жива съм.
Известно време не съм сигурна дали спътниците ни ще се успокоят, или ще ме изхвърлят от каросерията на камиона под съпровода на стрелба. Мечът на Рафи още е препасан на гърба ми, почти скрит под якето. Това ми носи някаква утеха, макар очевидно острието да не е в състояние да спре куршумите.
— Хайде де — старая се да говоря кротко и да се движа много бавно. — Просто бях в безсъзнание. Това е всичко.
— Беше мъртва — възразява бледият войник, който не изглежда и ден по-възрастен от мен.
Някой блъска по покрива на камиона.
Всички подскачаме и вадя късмет, че момчето не натиска неволно спусъка.
Задното прозорче се отваря с плъзгане и Ди подава глава при нас. Оглежда ни строго, само дето е трудно да го приемаш твърде сериозно с все рижата коса и детинските лунички.
— Хей! Махайте се от мъртвото момиче! Тя е собственост на Съпротивата.
— Аха — обажда се и брат му Дум от вътрешността на кабината. — Трябва ни за разни аутопсии и такива работи. Да не мислите, че лесно се намират момичета, утрепани от демонски принцове?
Както винаги, не успявам да различа близнаците един от друг, така че наслуки кръщавам единия Ди, а другия Дум.
— Няма да убивате мъртвото момиче — нарежда Ди, сочи младежа с пушката и го измерва със строг поглед. — На теб говоря, войниче!
Човек ще рече, че щом близнаците приличат на чифт натопорчени Роналд-макдоналдовци с прякори като Туидълди и Туидълдум, това ще ги лиши от всякакъв авторитет. Но тези двамата явно притежават таланта в рамките на един удар на сърцето да преминават от шеговит тон до смъртоносна сериозност.
Е, поне се надявам, че се шегуваха за аутопсията.
Камионът спира на паркинг. Всички се озъртат и това измества вниманието от мен.
Тухлената сграда пред нас ми е позната. Не е моето училище, но все пак съм идвала тук доста често. Това е гимназията „Пало Алто“, известна с умилителното „Пало хай“.
На паркинга спират общо половин дузина камиони и джипове. Войникът все още не откъсва поглед от мен, но сваля пушката си под ъгъл 45 градуса.
Докато останалите возила от малкия керван паркират край нас, много от хората ни зяпат. Всички са ме видели в обятията на съществото с демонските крила, което всъщност беше Рафи, и до един си мислят, че съм била мъртва. Обзема ме стеснение и сядам на пейката до сестра си.
Един от спътниците ни се пресяга да ме пипне за ръката. Навярно иска да провери дали съм топла като живите или студен мъртвец.
Изражението на сестра ми мигновено се променя от безизразна празнота в животинска гримаса и тя посяга да ухапе мъжа. Щом се раздвижва, по-острите й от бръснач зъби блясват и това подсилва заплахата.
Веднага щом зяпачът се дръпва, Пейдж се връща към вцепенения покой и кукленската стойка.
Мъжът се взира в нас и мести поглед помежду ни в търсене на отговори на въпроси, за които съм неспособна да му помогна. Всички на паркинга видяха какво стана току-що, така че те също ни зяпат.
Добре дошли на представлението с уроди.
2
Двете с Пейдж сме свикнали да ни зяпат. Аз просто пренебрегвах зяпачите, но тя винаги им се усмихваше от инвалидния си стол. И хората почти винаги отвръщаха на усмивките й. На чара на Пейдж се устояваше трудно.
Едно време.
Майка ни отново започва да говори на езици. Този път гледа мен, докато си напява, все едно се моли за мое благо. Гърлените подобия на думи, които излизат от устата й, преобладават над сподавеното шушнене на тълпата. Оставете на майка да добави сериозна доза зловещ привкус дори посред задимен бял ден.