Сестра ми ме стрелва крадешком с поглед. Долавям вина и свенливост. Но виждам и трепет. Тя отново свежда очи, сякаш е засрамена. Няма как да не забележа преглъщането й. Потичат й лигите само при мисълта за сурово месо. Вземам си меча:
— Ще ида да видя дали ще успея да й намеря малко месо.
— Погрижи се — отвръща майка ми. Гласът й е равен и бездушен.
Излизам, твърдо решена да намеря нещо, което Пейдж може да яде.
В столовата има опашка, както винаги. Налага се да измисля достатъчно убедителна версия пред кухненския персонал защо ми трябва сурово месо. Не се сещам за нито една причина. Дори куче би яло готвено месо.
Колебливо обръщам гръб на опашката за храна и се насочвам към горичката отвъд Ел Камино Реал. Събирам смелост да се превърна на пещерна жена с надеждата да хвана катерица или заек. Разбира се, нямам представа какво да правя с тях, ако ги убия.
Във все още цивилизования ми ум месото представлява пакетирана храна в хладилника. Но ако извадя късмет, ще открия съвсем отблизо и лично защо Пейдж реши да стане вегетарианка, когато беше на три години.
На път към горичката се отбивам първо да си „напазарувам“ това-онова. Доста мислих след шегичките с Ди-Дум онзи ден. Мъжете искат оръжие. Яка машина за убийства, чиято основна задача е да заплашва, когато я развъртиш. Но ако същият остър меч е маскиран като мила плюшена играчка, тогава големите лоши мъже може и да потърсят другаде подходящо оръжие за крадене.
Изваждам късмет. В търговския център има магазин за играчки. Връхлита ме носталгия в мига, щом влизам в живописния магазин, пълен с гигантски блокчета и дъгоцветни хвърчила. Искам просто да се скрия на детската площадка, да се обкръжа с меки плюшени животни и да чета книги с картинки.
Майка ми никога не е била нормална, но се чувстваше по-добре, когато бях малка. Помня, че на точно такива детски площадки търчах и играех с нея, пеехме песнички или седях в скута й, докато тя ми четеше. Прокарвам ръце по мекия плюш на играчките панди и по гладката пластмаса на вагончетата, и си припомням живота, когато мечетата, влакчетата и майките за мен бяха символ на безопасността.
Отнема ми известно време да измисля какво да направя. Накрая решавам да разцепя отдолу едно плюшено мече и да го нанижа на дръжката. Така е достатъчно само да махна мечето, ако ми потрябва да използвам оръжието.
— Хайде, признай си, Мечо Пуки — подканвам меча, — харесваш новата си премяна. Всички други мечове ще си умрат от завист!
По времето, когато пресичам улицата към горичката, мечето ми вече носи многопластова шифонена пола, направена от сватбен воал, който намерих в един от бутиците. В банята пооцветих воала с мръсна вода от нови дрехи и вече не е толкова сватбено бял, че да привлича погледа. Поличката стига точно под края на ножницата и я скрива напълно — или поне ще я крие, когато изсъхне. От задната страна е разцепена, така че да захвърля мечето и полата му само с едно движение.
Изглежда абсурдно и подсказва всякакви притеснителни глупости за мен. Но със сигурност не шепти едно: смъртоносен ангелски меч. Което ми стига.
Криволича по улицата и изкатервам високата до гърдите ми ограда около горичката. Тук се чувстваш като на открито, но има достатъчно дървета да осигурят шарена сянка за защита от следобедното слънце. Идеално място за зайци.
Дръпвам плюшеното мече и оставам доволна, защото се сваля толкова бързо. Стоя в избуялата трева с ангелския меч, насочен като радиестезична пръчка. Един конкретен ангел, чието име няма да изрека, понеже се опитвам да спра да мисля за него, ми сподели, че това в ръцете ми не е обикновен меч. В живота ми и бездруго има достатъчно странности, но човек понякога просто трябва да се остави на течението.
— Намери ми заек.
Една катеричка, заловила се за ствола на дървото, се разсмива с поредица писукания.
— Не е смешно.
Всъщност, по-сериозно не може и да бъде. Суровото животинско месо е най-добрата ми надежда за Пейдж. Дори не ми се иска да мисля какво ще стане, ако не е в състояние да яде и него.
Нападам катеричката с мускули, отпуснати и готови да бъдат наместени от меча. Плячката ми изчезва.
— Съжалявам, катеричке! Ето за какво още да обвиняваш ангелите.
Пред очите ми изплува лицето на Рафи — в ореол от пламъци около косата, с бръчки на мъка на потъналото му в сянка лице. Чудя се къде ли се намира. Чудя се дали изпитва болка. Привикването към нови крила сигурно е като привикването към нови крака — болезнено, самотно и, по време на война, опасно.