Завъртам меча, високо във въздуха. Не мога да гледам, но и не мога да не гледам, затова правя странна комбинация: накланям глава и присвивам очи, докато същевременно надзъртам, само колкото да се прицеля.
Стоварвам меча.
Светът внезапно се накланя и ме връхлита замайване.
Стомахът ми се обръща.
Причернява ми и същевременно съм заслепена.
Ето, мечът се спуска към катерицата… и миг по-късно е вдигнат към лазурно небе.
Ръката, която го държи, е на Рафи. А небето не е онова на моя свят.
Той се рее начело на армия от ангели, строени под него в боен строй. Славните му крила, бели и цели, подчертават като рамка тялото му и го превръщат в същинска статуя на гръцкия бог на войната.
15
Рафи вдига меча си във въздуха. Легионът ангели също вадят мечове в отговор. Редица след редица крилатите воини политат в небесата под съпровода на мощен боен вик.
Толкова много ангели в боен строй направо ти спират дъха. Легионът се понася в битка, предвождан от Рафи.
В мислите ми шепнешком се оформя представата за…
Слава.
След това, по-бързо от удар на сърцето, синьото небе и крилатите мъже изчезват.
Намираме се насред ливада посред нощ.
Орда от страховити адови бесове е прилепски лица ме нападат като лавина с оглушителни чудовищни крясъци. Рафи прави крачка напред и започва да върти меча си с перфектна прецизност, точно както в сънищата ми.
До него се сражават и защитават гърба му ангелските воини, някои вече съм виждала в старото гнездо. Шегуват се и си разменят закачки, докато се бият и се отбраняват един друг от чудовищата на нощта.
Нова представа отеква в главата ми, за…
Победа.
Сцената се сменя отново и пак сме в небесата, но този път — насред гръмотевична буря. Тътен разтърсва тъмните облаци и светкавици озаряват сцената в рязък контраст. Рафи и малка група воини се реят в дъжда и следят как отвеждат цяло ято ангели в окови.
Затворниците летят с покрити с шипове пранги на китките, глезените, шията и главата. Шиповете са от вътрешната страна, така че се забиват в плътта им. Дъждът отмива кръвта на неравни ручейчета по лицата, ръцете и краката им.
По едно набито изчадие с прилепово лице и кожести крила е яхнало раменете на всеки затворник. Адовите бесове държат веригите на нашийника и ги използват вместо юзди. Дърпат веригата първо в една посока, после в друга и безмилостно забиват шиповете, затова ангелите летят като пияни. Демонични бесове са накацали и по оковите, свързващи затворниците един с друг.
Част от това ято ангели се сражаваха с Рафи на полето. Смееха се заедно с него и му пазеха гърба. Сега го гледат с изпепеляваща болка в очите, докато ги подкарват като говеда на заколение.
Другите воини ги наблюдават с безмерна мъка, мнозина са свели глави. Но Рафи единствен полита към затворниците и се ръкува с някои от тях, както се носи надолу към земята.
Докато сцената избледнява, още една дума се оформя в ума ми:
Чест.
А след това се озовавам отново под дървото в Станфордската горичка.
Стомахът ми се обръща, докато завършвам замаха си и забивам острието в земята, където допреди секунда стоеше катерицата. Толкова силно стискам юмруци около дръжката, че кокалчетата ми ще се пръснат всеки момент.
Катерицата се е покатерила на едно дърво и ме гледа. Изглежда дребна и незначителна на фона на онова, което видях току-що.
Пускам меча и тупвам по задник.
Не знам колко време съм седяла под дървото задъхана, но подозирам, че е било доста. Светът се състои само от синьото октомврийско небе, аромата на тревата и необичайната тишина, възцарила се навсякъде, откакто хората изоставиха колите.
Дали мечът би могъл да си комуникира с мен? Да ми праща съобщение, че е създаден за епични битки и слава, а не за да преследва катерици и да го издокарват като сладурско плюшено животинче?
Това, разбира се, са налудничави приказки.
Но не по-налудничави от онова, на което току-що станах свидетел.
Ще ми се да отклоня влака на мисълта си. Всичко дори с лек мирис на лудост е път, по който не искам да тръгвам. Но се оставям да извървя този поне веднъж.