Рафи каза, че мечът му има следа от разум. Ако по наистина шантава случайност е вярно, тогава защо да няма и чувства. И даже спомени, които да сподели с мен.
През нощта след нападението на онези типове дали не се разочарова, че нямам понятие как да го използвам в бой? Срамно ли е за един меч някой да го върти, все едно замахва със сопа? Дали наистина не се опитваше да ме научи как да го ползвам с помощта на сънищата ми?
Това направо ме побърква. Би следвало да мина на огнестрелно оръжие или нещо по-малко инвазивно и с по-малко собствено мнение. По някое време дори ставам, обръщам гръб на меча и се отдалечавам на няколко крачки.
Но, разбира се, не мога да го изоставя.
Това е мечът на Рафи. Все някога ще дойде ден да си го поиска.
На път към училището се поколебавам около опашката за храна. Виждам наредени нови хора, но дължината й не е намаляла. Съпротивата въвежда система, която включва ограничени дажби два пъти дневно. Но докато всичко това се уреди, новодошлите все още се трупат и прекарват голяма част от времето си в чакане за храна.
Въздъхвам и се нареждам най-отзад.
Прибирам се в стаята ни. Тя е празна. Не съм сигурна дали е добра идея Пейдж да излиза навън сред хора, но предполагам, че с майка ще се върнат скоро. Оставям три кюфтета на учителското бюро. Не питах от какво месо са, ала се съмнявам да са телешки.
Помолих кюфтетата да са почти сурови, специално споменах да са „с кръвчица“ с идеята, че това е най-близкото до напълно сурово месо, което мога да получа, без да будя подозрения. Разочарована съм да открия, че дори и каймата в средата не е особено розова.
Изрязвам опечената част около розовата среда и я оставям настрани за Пейдж. Поне ще се опитам да проверя дали ще е в състояние да изяде недопеченото месо. Старая се да не мисля много по темата.
Подозирам, че преди да я намерим, тя не е излизала от лабораторията в новата си форма, иначе щеше да знае какво може да яде. Ако я бях открила ден по-рано, дали щях да я спася от всичко това?
Натиквам тези мисли в старата тъмница в главата ми и методично изяждам сандвича с кюфте. Салатката и доматът са направени от нещо, което сигурно няма общо с истинските зеленчуци, но ми напомня за тях и това е достатъчно. Хлебчето обаче е току-що опечено и много вкусно. Лагерът е извадил късмета да намери пекар, вещ в правенето на хляб по старите рецепти.
Изваждам меча на Рафи и полагам оголеното острие в скута си. Прокарвам пръсти по метала. Светлината озарява изкованите пластове по стоманата и показва украсата от синкаво сребристи вълни.
Ако се отпусна, усещам лекия прилив на тъга, която струи от меча. Той скърби. Не е нужно да си гений, за да се досетиш за кого по-точно.
— Покажи ми още нещо — настоявам, макар че не съм сигурна дали ще го понеса точно сега. Коленете ми вече са омекнали и се чувствам изцедена. Дори в свят, където съществуват ангели, все още е шокиращо някоя от вещите ти да споделя спомените си с теб.
— Разкажи ми за Рафи.
Нищо.
— Добре. Нека се упражняваме за битка — предлагам с ентусиазиран тон, все едно говоря на малко дете. — Още някой урок ще ми дойде добре.
Поемам си дълбоко дъх и затварям очи.
Нищо.
— Добре. Е, тогава значи не ми остава нищо друго, освен да украся мечето с панделки и джуфки. Как ти харесва цвят пепел от рози? Стаята се полюшва, после се преобразява.
16
Времето тече по-особено в сънищата и същото, предполагам, се отнася и за спомените. В продължение на, както ми се струва, цяло десетилетие, се упражнявам с меча и редом с Рафи се сражавам с враг след враг.
Адовите бесове сигурно са се ядосали много, задето е измъкнал повечето съпруги от челюстите им и е отнел онова, което им принадлежи по право. Оттогава насам го следят и преследват всеки евентуален негов спътник. Демоните едва ли са склонни да прощават и забравят.
В нашия свят отминават епоха след епоха, но за ангела няма промяна. Средновековни селца, бойните полета на Първата световна война. Будистки манастири в Тибет, речи и лекции в Чикаго. Рафи проследява слуховете за нефилими, убива бесове и всичко, което тероризира местните жители, след това изчезва в нощта. И междувременно бяга от всеки, с когото би могъл да се сприятели, за да не бъдат убити приятелите му.
Сам-самичък.
Само Рафи и неговият меч.
А сега си няма дори и него.
Точно когато си помислям, че уроците са приключили, спомените на меча се прехвърлят на случка, която за малко да ми разбие сърцето.