Затварям очи. По бузите ми пълзи топлина. Глупаво е, понеже мечът присъстваше по време на целувката и видя всичко, което се случи. И какво, ако съм любопитна какво е почувствал Рафи?
— О, стига де. Трябва ли пак да минаваме през всичко това?
Нищо.
— Последната случка беше наистина ужасна. Нуждая се от малко утеха. Съвсем дребна услуга е. Моля те?
Нищо.
— Ще ти взема допълнителни панделки и джуфки! — старая се да прозвучи, все едно наистина го мисля. — И ще изрисувам мечето с грим с блясък!
Все още нищо.
— Предател!
Знам, че е смешно да го казвам, защото мечът всъщност е верен на Рафи, но не ми пука.
Пъхам острието обратно в ножницата, облегната на стола ми и нахлузвам мечето върху дръжката.
Премятам презрамката през рамо и излизам навън да видя дали ще открия майка и Пейдж.
Коридорът е все така пълен с народ — както обикновено. През тълпата се промъкват двама еднакви русокоси типове и на минаване покрай някаква групичка си разменят поздрави. Изглежда всички ги харесват. Отнема ми малко време да осъзная, че виждам Ди и Дум. Сега косата им е тъмноруса.
Ди дискретно показва на Дум нещо в шепата си и брат му направо кръстосва очи в опит да сдържи смеха си. Най-вероятно Ди току-що е преджобил някого и е отмъкнал предмет, който собственикът е отказал да им даде.
Двамата ми махат и аз ги изчаквам.
— Какво е станало с косата ви? — питам.
— Ние сме майстори на шпионажа, нали помниш? — отвръща Ди.
— Ще рече и майстори на маскировката — добавя Дум.
— Е… — Ди изтрива малко боя от ръба на челото му. — … „майстори“ е малко силно казано.
— Също и „маскировка“ — подмятам с лека усмивка.
— Човече, страхотно изглеждаш — казва Дум на Ди. — Прекрасен както винаги.
— Какво задигнахте? — говоря тихичко, в случай че собственикът няма чувство за хумор.
— О-о, губиш си сръчността, брато. Видяла ни е! — Дум се озърта да провери, дали не ни подслушват.
— Няма начин. Пипам по-нежно от пеперудка! — Ди отваря сега празните си шепи и размърдва пръсти. — Тя просто е умна, това е всичко. Лесно се сеща за разни работи.
— Аха, и точно затова ни е толкова криво дето те виждаме само в ролята ти на кандидат за схватки, Пенрин! Като става дума за това, как ти се струва идеята да носиш монашеска качулка?
— Или още по-добре, страхотни библиотекарски очила! — Ди ми кима, все едно ми дава ценен съвет. — Оказва се, че тук си имаме и библиотекарки, и монахини.
— Нима е възможно да ни сполети по-голям късмет? — ококорва учудено очи Дум.
Споглеждат се един друг и едновременно се провикват:
— Бой на библиотекарки в калта!
Размахват ръце във въздуха като възбудени малки момченца.
Всички в коридора се обръщат да ни зяпат.
— Видя ли? Гледай какъв интерес има! — възкликва Ди.
Само че точно тогава коридорът се изпразва, понеже хората се втурват през вратата. Става нещо.
— Какво има? — питам някой, който наднича навън.
— Нямам представа — отвръща той. Изглежда ми уплашен, но и възбуден. — Просто следвам тълпата да видя какво се случва. И ти ли, а?
Покрай нас се промъква жена.
— Намерили са някого убит или осакатен… нещо такова… — тя се изнизва през вратата, от която лъхва хладен въздух.
Убит или осакатен.
Следвам я.
Отвън малка, но назряла от напрежение тълпа се е събрала на алеята пред основната сграда. Слънцето е слязло на хоризонта, но цветът просто се оттича от небето над нас и оцветява всички в оттенъци на сивото.
Народът зяпа към отсрещната страна на Ел Камино. Оттатък е оградената горичка, където преследвах катерицата. През деня е красива и мирна, дърветата са достатъчно раздалечени да дават шарена сянка, без да я сгъстяват до мрак. Но с угасването на светлината горичката добива зловещ и страховит вид.
Няколко души изтичват право от сградата към горичката, а другите се колебаят, преди да тръгнат натам. Още неколцина се мотаят с надежда, че близо до училището ще са в безопасност, но присвиват очи да видят какво се случва в сенките под дърветата.
Спирам да оценя положението, след това се присъединявам към онези, които тичат към гората. Не мога да не се запитам какво ги е привлякло в сумрака оттатък. По пътя дочувам откъси от разговори и добивам известна представа.