— Добре, хайде да слизаме! — обажда се Ави със силен глас. Той е почти два метра висок, широкоплещест и мускулест, но властното му излъчване и самоувереността са онова, заради което изпъква в тълпата като водач на Съпротивата. Всички го гледат и го слушат, докато обикаля разнообразните камиони и джипове с вид на истински армейски командир във военна зона. — Слезте от камионите и влезте в сградата. Постарайте се да не се показвате под открито небе, поне доколкото е възможно.
Заповедите му разчупват вцепенението и бежанците започват да скачат от камионите. Пътниците в нашия се бутат и се блъскат в стремежа си да се махнат по-далеч от нас.
— Чуйте ме, шофьори! — подвиква Ави. — Щом колите се освободят, разпръснете ги и ги паркирайте наблизо. Скрийте ги сред спрените автомобили или на места, където трудно ще се забелязват отгоре.
Той крачи през реката от бежанци и войници, като придава цел и посока на хората, които иначе биха се загубили.
— Не искам по нищо да личи, че този район е обитаем! В радиус една миля руините да не се разчистват и да не се изхвърля нищо! — Ави спира, понеже пред него Ди и Дум стоят един до друг и ни гледат. Казва им: — Господа?
Близнаците се отърсват от транса и се обръщат към него.
— Моля, покажете на новобранците къде да отидат и какво да правят.
— Тъй вярно! — С хлапашка усмивка Ди детински отдава чест на Ави.
— Новаци! — подвиква Дум. — Всеки, който не знае какво се очаква от него, да ни последва!
— Хайде насам, народе! — подкрепя го Ди.
Явно говори на нас. Надигам се сковано и автоматично посягам към сестра ми, но се спирам, преди да я докосна, сякаш част от мен вярва, че тя е опасно животно.
— Хайде, Пейдж!
Не съм сигурна какво ще сторя, ако не се помръдне. Но тя се изправя и ме следва. Не знам дали някога ще свикна да я гледам как стои на собствените си крака.
Майка също ни следва. Тя обаче не спира да си напява. Даже обратното, бръщолеви си по-силно и по-трескаво отпреди.
И трите се вливаме в потока новодошли, които следват близнаците.
Дум върви заднешком, за да си приказва с нас.
— Връщаме се в гимназията, където инстинктите ни за оцеляване са наточени като бръсначи!
— Ако те сполети желание да драскаш по стените или да набиеш стария си учител по математика — допълва Ди, — прави го там, където птичките не могат да те видят.
Подминаваме основния училищен корпус. Гледана от улицата, гимназията изглежда измамно малка. Зад главната постройка обаче има цял кампус модерни сгради, свързани с покрити с навеси алеи.
— Ако сте ранени, настанявайте се в тази чудесна класна стая — Ди отваря най-близката врата и наднича вътре. В класната стая на подиум е монтиран скелет в реални размери. — Костите ще ви правят компания, докато чакате да дойде доктор.
— А ако сред вас има доктори — добавя Дум, — пациентите ви чакат.
— Това всичките ли сме? — питам. — Само ние ли сме се спасили?
Близнаците се споглеждат.
— На зомби-момичетата разрешено ли им е да приказват?
— Ако са сладки и имат желание да участват в зомби-момичешки битки в калта.
— Пииич! Страхотна идея.
— Отвратителна представа! — поглеждам Ди-Дум изпод вежди, но тайно се радвам, че не са се шашнали, задето се върнах от мъртвите.
— Няма да избираме най-изгнилите зомбита, Пенрин. Само такива като теб, прясно излезли от гроба!
— Ама ще са с разкъсани дрехи, нали се сещаш.
— И гладни за цииииици!
— Той иска да каже „мозъци“.
— Точно това имах наум.
— Ще ми отговорите ли на въпроса, ако обичате? — намесва се тип с очила без нито една пукнатина. Не изглежда в настроение за шегички.
— Веднага — отвръща Ди и си придава извънредно сериозен вид. — Това е нашият сборен пункт. Тук ще се срещнем с останалите.
Продължаваме да вървим под бледото слънце, а типът с очилата се озовава в най-задната част на групата.
Дум се навежда към Ди и прошепва, достатъчно високо да го чуя и аз:
— На колко си готов да се обзаложиш, че онзи ей там ще е в първата редица да залага за битката със зомби-момичета?
Двамата си разменят усмивки и шават с вежди един на друг.