Но се усилва все повече.
През процепите между дърветата виждам тъмно петно в здрачаващото се небе. Нараства с притеснителна скорост.
Бръмченето е басово — по-скоро се усеща в костите, а не се чува. Зловещо е — като нещо, познато ти на първично ниво, дълбоко погребан подсъзнателен страх, овеществен в звук.
Преди да успея да определя източника, хората се обръщат и се разбягват.
Никой не пищи, не вика и не крещи за помощ. Просто всички мълчаливо и отчаяно се втурват да бягат.
Паниката е заразна. Мъжете, хванали майка ми, я пускат и се присъединяват към тълпата. Почти веднага след това и онези, които държат сестра ми, хвърлят въжетата и хукват.
Пейдж се задъхва, втренчена в небето. Изглежда хипнотизирана.
— Бягай! — извиквам.
Това я изважда от транса.
Сестра ми се обръща и се устремява в обратна посока, по-далеч от лагера на Съпротивата. Насочва се към вътрешността на гората, а въжета се влачат в прахоляка като пълзящи подире й сенки.
Мама ме поглежда. От порязаното й око тече кръв. Дори на тази светлина виждам, че започва да се образува синина.
След кратък миг на колебание майка ми се втурва след сестра ми между дърветата.
Стоя смразена, бръмченето се усилва. Да се опитам ли да ги догоня, или да избягам на безопасно място?
Решението се взема само, когато тъмният облак приближава достатъчно, за да различа отделните форми в него.
Крилати мъже със скорпионови опашки.
Цели дузини затъмняват небето. Летят ниско и се спускат все повече.
Сигурно извън гнездото е имало друго люпило — или дори няколко други люпила.
Втурвам се да бягам.
Спринтирам далеч от скорпионите, което ме подкарва на бегом към училището, като всички останали. Аз съм последна от групата, така че съм лесна мишена.
Един скорпион се стрелва и каца пред мен.
За разлика от онези, които видях в гнездото, този е напълно „изпечен“, с рошава коса и челюсти, израсли в лъвска паст. Ръцете и краката му изглеждат притеснително човешки, само че бедрата и раменете му са прекомерно месести. Тялото му на пръв поглед е човешко, но коремът и гърдите имат вид на кръстоска между релефни мускули и плочките хитин по коремчетата на скакалците.
Зъбите са толкова големи, че звярът явно не е в състояние да затвори уста и от устните му капят лиги. Изръмжава срещу мен и вдига дебелата скорпионова опашка над главата си.
Обзема ме страх, какъвто никога досега не съм изпитвала.
Преживявам отново нападението на скорпионите в подземието на гнездото. Шията ми изтръпва, кожата почти се гърчи в очакване да забият жилото в нея.
И втори скорпион каца близо до мен. Той има остри като игли зъби, оголва ги и започва да съска.
В капан съм.
Смъквам плюшеното мече и изваждам меча си. Усещам го не така тромав в ръката като преди, но все още не изпитвам кой знае каква увереност с него.
Отекват изстрели, но нощта е по-скоро изпълнена с гръмотевичния тътен на крила и пронизителните писъци на жертви.
Едва имам време да застана в стойката, усвоена насън, преди едното чудовище да ми се нахвърли.
Завъртам острието под ъгъл от четирийсет и пет градуса, с намерение да посека скорпиона между шията и рамото. Вместо това успявам да срежа жилото, устремило се към мен.
Чудовището надава писък — обезпокоително човешки вой, излязъл от зъбатата му паст.
Няма време да го довърша, понеже вторият звяр също замахва с жило към мен.
Стисвам очи и в бясна паника въртя меча. Само това съумявам да сторя, за да попреча на спомените от ужилването да ме смразят напълно.
За късмет мечът ми няма такива задръжки. Излъчващото се от него задоволство е непогрешимо. Той се намества под правилния ъгъл. По-лек е от перце по време на замаха и по-тежък от олово при спускането за удар.
Отварям очи. Вторият скорпион кърви на земята и опашката му се гърчи. Първият е изчезнал, най-вероятно е отлетял да се погрижи за раната си или да умре на спокойствие.
Аз съм единственото живо същество, останало на крака в тази част на горичката. Скривам се в мрака под най-близкото дърво и се старая да успокоя дишането си.
Кацат още скорпиони, но нито един — близо до мен. Привлечени са от скупчената тълпа, която е приклещена до оградата.
Сграбчват бегълците и ги жилят многократно от различни ъгли, сякаш се упражняват или вероятно просто се забавляват. Дори когато впиват устни в жертвите си, за да ги изсмучат до капка, други скорпиони идват да нажилят вече парализирания човек.