Каквато и да е причината, Рафи колебливо сваля възглавниците от облегалката на дивана ми. Застива с вид, сякаш се кани да си промени намеренията.
След това се намества зад мен.
В началото прегръдката му е скована и неудобна. Но щом започва да се отпуска, изписаното на лицето му напрежение се оттича.
Милва ме по главата и шепне:
— Ш-ш…
Каквато и утеха да ми носи той, и аз му връщам поне толкова, дори само защото съм топло тяло, което може да прегърне в мига, когато най-много се нуждае от това.
Насън се сгушвам по-плътно в него и стенанията ми утихват с доволна въздишка. Направо е мъчително да гледам как Рафи затваря очи и ме притиска в обятията си, все едно детенце гушка плюшено животинче за утеха.
Протягам призрачната си ръка да го погаля по лицето. Но, разбира се, не успявам. Усещам само онова, което помни мечът.
Въпреки това проследявам с пръсти очертанията на шията на Рафи и на мускулите на рамото.
Представям си гладката му топла плът.
Припомням си какво е да съм сгушена в обятията му.
24
Събуждам се по мрак. Изплувам обратно в действителността, все още размекната от съня.
Погалвам меката козина на плюшеното мече. Сънят ми е донесъл повече утеха, отколкото е нормално да ми даде един урок по фехтовка. Сякаш мечът специално е избрал утешителен спомен, за което съм му благодарна.
Отнема ми известно време да си спомня защо спя на задна автомобилна седалка.
Ами да. Затворници сме в полицейската кола.
Постепенно нахлуват и останалите ми спомени и закопнявам да се върна към съня си.
Отвън колите са приклекнали по улицата и вятърът люлее напред-назад лунните сенки на клоните. Както навсякъде по света, с падането на нощта улиците стават сюрреалистични и зловещи.
Нещо помръдва зад прозореца.
Преди да успея да разпозная сянката, тя почуква по стъклото.
Изписквам.
Майка ми тихомълком ме сграбчва за ръката и настоятелно ме издърпва долу при нея между седалките.
— Аз съм, Клара — шепне сянката.
Завърта се ключ и вратата се отваря. За щастие някой е изключил лампичката вътре в купето, така че не светваме като маяк.
Клара намества твърде слабото си тяло на шофьорската седалка.
— Ти си мъртвата жена — констатира майка ми. — Спаружена и с такъв вид, все едно си изпълзяла от гроба.
— Тя не е мъртва, мамо — измъквам се от пространството между седалките и сядам удобно.
— Понякога ми се ще да съм — споделя Клара. Запалва двигателя и той заръмжава стряскащо силно.
— Какво правиш? — питам.
— Измъквам ви оттук. Надалеч от тези ужасни хора.
Колата се движи в широки криволици, за да избегне препятствията по улицата.
— Изключи фаровете — казвам. — Те ще привлекат прекалено много внимание.
— Това са дневните светлини, не могат да бъдат изключени.
Докато Клара криволичи между другите коли, фаровете ни осветяват купчината тела на мама. Очевидно никой не се е решил да ги пипне, въпреки заповедите на Ави.
Зловещият на вид труп, който седи върху останалите, замаяно се опитва да вдигне ръка, за да се прикрие от светлината.
— Мъртвите възкръсват — сочи майка ми. Развълнувана е, все едно винаги е знаела, че това ще се случи.
— Той не беше мъртъв, мамо.
— Възкръсна първа — отвръща майка ми. — Първата от мъртъвците.
— И аз не бях мъртва — поправям я.
— Надявам се да намери семейството си и те да го приемат обратно — намесва се Клара. По гласа й съдя колко дълбоко се съмнява, че ще стане така.
Старая се да не мисля за другите жертви.
По ирония на съдбата, майка ми вероятно е спасила единствените жертви на скорпионите, които ще преживеят тази нощ.
Отдалечаваме се на известно разстояние от щаба на Съпротивата и Клара спира колата, за да се преместя отпред. Майка ми също не иска да остане в килията на задната седалка, отпред се натъпкваме и трите, аз съм по средата.
— Благодаря ти, Клара — казвам. — Как успя да вземеш ключа?
— Извадих късмет — отвръща тя. — Онези близнаци със смешните имена го изтърваха само на няколко крачки от мен.