В дъното на помещението монтират още компютри и пред черната дъска са наизкарали големи телевизори. Изглежда, че Съпротивата е измислила начин да си осигури стабилен източник на ток, поне за една стая.
Както винаги, Ави е в центъра на действието. Една камара народ го следва по петите и чака одобрението или реакцията му. Повечето хора в стаята се мъчат да гледат с едно око него и с другото — задачата си.
Бодън стои плътно до Ави. Носът му още е подут и насинен от малкото ни сбиване преди няколко дни. Вероятно следващия път ще говори с хората, все едно са човешки същества, вместо да ги притиска и плаши, дори ако са дребни момиченца като мен, които изглеждат лесни мишени.
— Това беше промяна в плановете, не издънка — възразява Бодън. — И няма никакъв дяволски начин да мине за „предателство спрямо човечеството“. Колко пъти да ти го обяснявам?
Колкото и да е странно, до вратата има кошница с шоколадови блокчета. Ди-Дум грабва две и ми връчва едното. Щом усещам сникърса в ръката си, осъзнавам, че съм попаднала в Светая Светих на Съпротивата.
— Издаването на тайни не е просто промяна в плановете, Бодън! — заявява Ави и поглежда документа, връчен му от намръщен войник. — Изключено е. Как ще следваме военната си стратегия, ако допуснем някакъв си редник да ни проваля операцията просто защото не е съумял да си държи устата затворена и е издал всички подробности. Дори уличните скитници и хотелските курви знаеха за плана ни!
— Но то не беше…
— … по твоя вина — довършва Ави. — Знам. Повтаряш го до втръсване… — И се обръща към следващия в колоната молители, но гледа право към мен.
За кратко си фантазирам за вкуса на шоколадовото блокче, после обаче го пъхам в джоба на якето си. Дано съблазня Пейдж да го изяде.
— Засега си свободен, Бодън! — Ави ми махва да се приближа.
На разминаване Бодън ми се озъбва.
Ави ми се усмихва. На ред при него е жена, която се обръща и ме оглежда с нещо повече от професионално любопитство.
— Радвам се да видя, че си жива, Пенрин — казва генералът.
— Хубаво е да си жив — отвръщам. — Филмчета ли се каним да гледаме тук?
— Устройваме система за дистанционно наблюдение в района на Залива — обяснява Ави. — Отплаща се, ако от Долината събереш достатъчно гении, че да са в състояние да направят невъзможното отново възможно.
Някой на предния ред се провиква:
— Камера двайсет и пет е онлайн!
Останалите програмисти продължават да чукат по клавиатурите, но долавям ясно възбудата им.
— Какво търсиш? — питам.
— Всичко интересно — отвръща Ави.
— Открих нещо! — виква програмист от задните редици. — Ангели в Сънивейл, на Лорънс Експресуей.
— Пусни го на главния екран — нарежда генералът.
Един от големите телевизионни екрани в предната част на класната стая оживява.
5
Телевизорът засиява.
Синьокрил ангел крачи през руините по празна улица. На платното има гигантска пукнатина, която криволичи по средата между двете ленти, едната й страна е по-високо от другата.
Втори ангел каца зад първия, после още два. Оглеждат се и излизат от рамките на екрана.
— Можеш ли да завъртиш камерата?
— Не и тази, съжалявам.
— Хванах още един! — обажда се програмистът от дясната ми страна. — Този е на летището!
Винаги съм се чудила защо инициалите на международно летище „Сан Франциско“ са БРО.
— Дай го на екрана — нарежда Ави.
Пред черната дъска се събужда втори телевизор.
Ангел припряно накуцва и подтичва през асфалтовата шир. Едното му бяло крило е полуразгънато и се влачи зад него.
— Хванахме си саката птичка! — обажда се някой зад гърба ми. Струва ми се възбуден.
— От какво бяга? — пита Ави, без да очаква отговор.
Камерата има проблеми с образа. Непрекъснато превключва от твърде ярко към твърде тъмно. Накрая се умирява, като се настройва на ярък заден фон; в резултат детайлите по ангела са тъмни и трудно се виждат.
Приближава се още малко, обръща се да провери за преследвачи и ни дава възможност хубаво да разгледаме лицето му.
Пред нас е Белиал — демонът, който открадна крилата на Рафи. Доста лошо е пострадал. Чудя се какво ли му се е случило.