Дали Ди и Дум са успели да организират спасителна експедиция?
Ако е така, впечатлена съм. Това ще рече, че, следователно, са били в състояние да съберат достатъчно кораби, да се надяваме, та да измъкнат всички на едно пътуване. И изглежда, че разумно са решили да се възползват от мрака и мъглата, като се отдалечат от кейовете по вода вместо по суша.
Рафи се плъзга ниско и безшумно обикаля корабите, малката флотилия му е не по-малко любопитна, отколкото на мен.
Палубите гъмжат от хора, сбутали се един в друг заради студа. Сигурно някой е мярнал по-тъмния ни силует на фона на небето, защото двигателите замлъкват и корабите остават да дрейфуват безшумно в нощта. Виждам хора с пушки, насочени към небето, но повечето не се целят в нас, значи не се забелязваме кой знае колко. А най-добрата новина е, че никой не стреля.
Имат заповеди, предполагам, да стрелят само като последна възможност, понеже шумът дори от един изстрел ще привлече към тях цяла орда чудовища. Корабите видимо се справят добре в тихото си прокрадване през мъглата. Ако това са бегълците от Алкатраз, вероятно плават от часове, което ще рече, че през повечето време са били с изключени двигатели.
Никъде не се забелязват нито светлина, нито движение, нито звук, с изключение на покрива на най-големия кораб, който предвожда флотилията. Отражението на водните вълни и лунната светлина в мъглата са достатъчни да се види, че за покрива има вързано нещо.
Това е мятащ се скорпион.
Над гърчещото се чудовище е приведен и човек. Докато безмълвно прелитаме покрай него, успявам да ги видя по-добре.
Тялото и опашката на тварта са здраво вързани. Устата е запушена и звярът издава задавено съскане, докато трескаво се опитва да ужили наклонената над него жена.
Тя е погълната от заниманията си и не ни забелязва. Рисува нещо по гърдите на скорпиона. Не виждам лицето й, но това може да бъде само един човек.
Майка ми е жива и очевидно не е пострадала.
От двете й страни стоят двама души, всеки с пушка. По мускулестите ръце на единия и нафуканото излъчване на другия съдя, че вероятно са Татуирания и Алфата. В такъв случай мама трябва дяволски да ги е впечатлила по време на бягството, иначе не биха я защитавали, докато си драска по скорпиона.
Прелитаме над кораба, но е твърде тъмно да видя с какво точно се занимава майка ми.
— С червило е нарисувала на гърдите му сърце и в него пише „Пенрин и Пейдж“ — прошепва Рафи в ухото ми. Правим втори кръг в посока към кея. — А сега рисува цветя по корема на изчадието.
Не успявам да сдържа усмивката си и да не поклатя глава.
Олеква ми.
И за миг притискам Рафи по-здраво в хватка, която човек би могъл да сбърка и с прегръдка.
66
Кей 39 като цяло е същият, какъвто го помня. Натрошени дъски, стърчащи навсякъде, разрушени сгради, катурнат на единия си борд кораб — фериботът на капитан Джейк е забит в кея с носа напред, нацепил е дъските в корона от назъбени трески. Гази по-дълбоко, отколкото би следвало, и бавно се пълни с вода. На палубата има включен прожектор и той изстрелва призрачен светлинен лъч напреки на кея.
Значи не всички са избрали да минат през залива към полуострова. Явно някои са искали да следват най-краткия маршрут до сушата и после са се пръснали. Би имало смисъл, ако смяташ, че шансовете ти по суша са по-добри от тези по вода, или ако имаш семейство в града. Но на руля на ферибота вероятно не е стоял капитан Джейк. Освен ако не е бил сериозно пиян, което си е реална вероятност.
Кръжим над кея, проучвайки какво е положението. Грабителите се разпиляват, когато съзират лунната ни сянка. Няколко са просто деца. Сигурно се е разнесъл слух за оставените ценности. Чудя се дали имат представа колко опасно е за тях да бъдат тук?
Щом всички изчезват, тихомълком се приземяваме в сенките.
Рафи ме държи секунда повече от необходимото, преди да ме остави на земята. След това на мен пък ми отнема секунда повече от нужното, за да сваля ръце от врата му и да се отдръпна от топлината му. Ако някой ни гледа, като нищо ще си помисли, че сме двойка, която се целува в тъмното.
Прожекторите осветяват дъските и талпите, щръкнали от пристана. Влажният въздух на дъха ни се превръща в мъгла и се сплита в едно, докато гледаме и се ослушваме, за да се уверим, че наоколо няма никого.