Някой плаче.
Самотна жена е седнала сред отпадъците на полусъборена сладкарница. Опитва се да пази тишина, но няма начин да сбъркам риданията.
В изсъхналото тяло и в гласа има нещо познато. Давам на Рафи знак да се скрие, докато ида да поговоря с жената. Заобикалям лъча светлина, за да стигна до нея.
Това е Клара. Обвила е ръце около спаружените си рамене и изглежда дори по-малка от обикновено. По бузите й с вид на сушена пастърма блестят сълзи, докато ридае насаме.
— Хей, Клара! Аз съм, Пенрин… — подвиквам й тихичко от няколко стъпки разстояние, да не би да я уплаша до смърт. Тя зяпва — явно все пак съм й докарала сърдечен удар.
Клара успява едновременно и да се поусмихне, и да изхлипа, когато осъзнава кой стои насреща. Приближавам се и се настанявам до нея. Натрошените дъски са твърди и влажни. Не е за вярване, че тя седи тук от часове.
— Защо си още тук? Би трябвало да бягаш колкото ти държат краката!
— В момента на това място мога да се докосна най-близо до семейството си… — гласът й пресеква. — Тук прекарвахме чудесни недели! — И поклаща бавно глава. — Пък и нямам къде другаде да отида.
Тъкмо се каня да й предложа да се върне в лагера на Съпротивата, но си спомням как се отнасяха с нея и с другите жертви на скорпионите. Хората, които предпочитат да погребат любимите си живи, вместо да рискуват те да се върнат променени като Клара, вероятно никога не биха приели такъв човек. Нищо чудно, че не е слязла до Залива със Съпротивата.
Прегръщам я през раменете и я гушвам утешително. Не се сещам какво друго да направя.
Тя ми се усмихва вяло, но сълзите продължават да се стичат по лицето й и то се разкривява.
Недалеч от нас се разнася дрънчене и нещо се търкулва.
И двете се сковаваме, което доказва, че Клара още не е готова да се предаде напълно.
Малко, мръсно момиченце с безредно оплетена коса изтичва на няколко крачки от скривалището си зад една кола. Ръка на възрастен се пресяга и се опитва да я сграбчи.
— Не, това е тя — заявява момиченцето. — Чух я. Тя е тук!
Някой настоятелно шепне иззад колата.
Момиченцето клати глава. Обръща се и хуква към нас.
— Върни се тук! — шепне настоятелен глас иззад колата. Оттам се втурва мъж, който тича приведен. Сграбчва момиченцето в обятията си и на бегом се връща. Детето шава, все едно чувал с кученца. Рита и се върти, и се опитва да пищи, но мъжът затиска устата й с длан.
Приглушените й викове звучат досущ като: „Маменце“.
До мен Клара стои вцепенена.
Второ момиченце наднича иззад колата. Малко по-голяма е, но е също толкова мръсна и косата й е също толкова разрошена. Поглежда ни ококорена.
— Ели? — прошепва Клара тихо; дори аз едва я чувам. Става и почти изхленчва: — Ели? — И се олюлява, а после хуква към колата.
Олеле. Тази среща ще се окаже или наистина прекрасна, или наистина ужасна…
Тъмно е и сме достатъчно далеч, за да съм почти сигурна, че семейството все още не вижда как точно изглежда Клара сега. Ставам и я следвам дискретно, в случай че има нужда от подкрепа. Не виждам с какво ще й помогна, ако семейството й я отхвърли, но поне ще разчита на добронамерен приятел в нейния ъгъл на ринга.
Мъжът застива на път към колата. Обръща се, както е с детето в ръце. То направо се побърква да пищи приглушено:
— Маменце!
Втората дъщеричка колебливо се показва иззад колата.
— Мамче? — звучи ужасно объркана и неуверена.
— Хлои! — Клара изхлипва името й, докато тича към мъжа и децата.
По-голямото дете се приближава до нея. Понечвам да се усмихна широко, когато момичето спира насред крачка и се втренчва ококорено в майка си. Вече е достатъчно близо да ни различава по-добре. Пак се опитвам да погледна Клара с очите, с които я виждат майка ми и другите. Наистина изглежда изпълзяла от гроб, след като е била мъртва известно време.
Моля те, недей да пищиш, Хлои! Това ще довърши Клара!
Тя се оказа достатъчно силна да понесе нападението на скорпионите, достатъчно силна да изпълзи навън, след като е била погребана жива и да избяга от чудовищата в Алкатраз. Но ако малката й дъщеричка се разпищи при вида й, това ще я разбие на милиони парченца и нищо не би било в състояние отново да залепи душата й.
Крачките на Клара губят ритъм и тя също спира. Изражението й се променя от удивена радост в ужасяваща неувереност.