Протегна ръце и обхвана красивото й лице в длани на светлината на фаровете от колата. Лизи бе всичко, което семейството му не беше. Във всяко отношение.
Това бе една от причините да я обича. И бе странно, но изпита подтик да направи отношенията им постоянни.
— Какво? — прошепна тя.
Той падна на едно коляно.
— Лизи…
— О, господи, да не би да припадаш? — вдигна го отново на крака и потърка ръцете му над лактите. — Припадаш! Хайде, да те заведем до линейката…
— Сложете ръцете си там, където можем да ги виждаме — дойде искането. — Веднага!
Лейн изгледа всичките светлини и изруга. Имаше подходящи моменти и места, където да помоли любимата жена да се омъжи за него. Но пред очите на полицията на Шарлмонт, прогизнал от мръсната вода и две минути след смъртоносното падане във водите на Охайо? Не сега.
— Хей — каза едно от ченгетата, — знам кой е това. Това е Лейн Брадфорд…
— Млъкни — изсъска някой.
— Написа онази статия за него…
— Млъкни, Хикс!
Хикс млъкна, а Лейн вдигна ръце и втренчи поглед в ярките светлини. Не виждаше нищо пред себе си. Което можеше и да се очаква всъщност.
— Могат ли да ме арестуват, задето взех лодката? — запита Лизи и също вдигна ръце.
— Аз ще се погрижа за това — увери я тихо Лейн. — Не се тревожи.
По дяволите.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Мразя те!
Джин Болдуин, която скоро щеше да носи фамилията Пфорд и бе най-младата от трите живи деца на семейство Брадфорд, се втурна към лампата, но не успя да стигне до нея. Което вероятно бе за добро. Стойката й бе японска ваза и тя винаги я бе харесвала, коприненият й абажур бе изработен на ръка и върху него със златисти конци бяха избродирани инициалите й.
Щеше да е жалко да се унищожи такава красота и Господ й бе свидетел, че след като я използва, от нея щяха да останат само парченца.
Спря я ръката на годеника й, който я сграбчи за косата, накара я да изгуби равновесие заради невъзможно високите токчета на обувките й, което донякъде бе забавно, а после я плесна по задника толкова силно, че чак раменете й усетиха удара и зъбите й изтракаха, което пък й напомни, че опашната кост може да е много необходима част на тялото. Болката на въпросното място й напомни и за това как, когато беше дете, баща й я биеше с колана си от крокодилска кожа.
Разбира се, боят не я караше да си вземе поука и да промени поведението си по какъвто и да било начин. Просто искаше да му покаже, че не той управлява живота й.
И да, оттогава насам нещата бяха потръгнали толкова добре.
Слабото ъгловато лице на Ричард Пфорд се надвеси над върха на главата й.
— Мрази ме колкото искаш, но никога повече няма да показваш такова неуважение към мен. Разбрахме ли се?
Той все още я дърпаше за косата и вратът и гръбнакът й трябваше да противодействат на това или рискуваше да остане без глава.
— Това, което правя или не правя — изсумтя тя, — няма да промени ничие мнение за теб. Никога нищо не е успяло да го постигне.
Изгледа го гневно, като едновременно се усмихваше. Очите му, които много наподобяваха очите на плъх, не издаваха, че си спомня липсата на самочувствие, която изпитваше заради обидите, нанасяни му, докато бяха съученици в „Кънтри Дей“ в Шарлмонт. Джин беше сред първите ученици, на които бе разрешено да влязат през онези свети врати, но беше също и посредствено момиче, което се срещаше с футболисти. Ричард, от друга страна, беше слабичко и болнаво дете с разяждащо го чувство за благородническо потекло и глас като на Доналд Дък. Дори необикновеното богатство на семейството му не можеше да му осигури приятели или момиче, с което да си легне.
Жаргонът от деветдесетте години на двайсети век бе родил такива блестящи обиди като: неудачник, боклук, кретен, глупак, задник.
Ричард с усилие се върна отново към настоящето.
— Очаквам съпругата ми да ме чака у дома, когато имам бизнес ангажимент, на който тя не е добре дошла — дръпна косата й. — Не очаквам да е на борда на реактивен самолет за Чикаго…
— Живееш в дома ми…
Ричард отново я подръпна, сякаш дресираше куче на каишка.
— Особено след като е предупредена, че не й е позволено да използва който и да е от самолетите ми.
— Ако бях взела самолет на Брадфорд, как можех да съм сигурна, че ще разбереш?
На лицето му се изписа объркване, което си струваше всичко чуто досега, както и онова, което щеше да последва.
Джин се освободи и отново стъпи здраво на краката си. Роклята й от „Гучи“ се бе усукала и тя се замисли дали да я оправи, или да я остави така.