Той може би дори щеше да вземе фамилията й, за да не знаят хората от новия им живот кой е и кое е семейството му.
Щеше да бъде като нея, анонимен човек със скромен живот, и представата й за тях двамата беше напълно лишена от величественост. Но тя предпочиташе простите радости на посредствеността пред празния разкош на големите пари през всеки ден от седмицата.
— Знаеш ли, не мога да повярвам, че се е самоубил — прошепна Лейн. — Просто не е нещо, което би направил. Беше прекалено арогантен — и по дяволите, ако великият Уилям Болдуин се е канел да извърши самоубийство, той по-скоро щеше да вземе някой от пистолетите за дуел на Александър Хамилтън[6], да лапне дулото и да дръпне спусъка. Но да скочи от мост за него би било „безвкусица“. Във вода, която не би благоволил да даде дори на котката, която живее в хамбара? Просто не се връзва.
Лизи си пое дълбоко дъх. И се осмели да изкаже с думи нещо, за което също се питаше.
— Мислиш ли, че… може някой да го е убил?
ГЛАВА ШЕСТА
Сладък мирис на сено.
О, сладкият мирис на сено и тропотът на копита… и леденостуденият бетон на пътеката, която се провираше между клетките с махагонови врати.
Едуард Уестфорк Брадфорд Болдуин стоеше пред бокса, в който държеше чистокръвния си жребец, чийто под бе посипан с дървени стърготини, и мършавият му задник се чудеше как е възможно камъкът да е толкова студен дори през май. Вярно, бе на зазоряване, но температурата навън бе двайсет и един градуса и без помощта на слънцето. Човек би помислил, че късната пролет можеше да бъде и по-благосклонна и щедра.
Уви, не.
За щастие, беше пиян.
Вдигна бутилката от… — какво ли бе това? А, водка. Поднесе я към устните си и с разочарование откри, че е много лека в ръката му. Бяха останали само два сантиметра на дъното, а беше три четвърти пълна, когато докуцука дотук. Той ли бе изпил всичко това? И по дяволите, останалите бутилки алкохол бяха на толкова голямо разстояние — макар да предполагаше, че това е относително. Къщичката на управителя, в която живееше във фермата за отглеждане на чистокръвни коне „Ред енд Блек“, бе само на стотина метра, но със същия успех можеше и да е на мили разстояние.
Сведе поглед към краката си. Макар и скрити под дънковия плат и възстановени с помощта на хирургията, те едва го държаха и не бяха нищо повече от две тънки и немощни клечки, а скромните му кубинки четиридесет и пети размер изглеждаха прекалено големи и смешни. А към това се прибавяше и фактът, че бе пиян и седеше тук — от колко време?
Единственият му шанс за още водка бе да крачи упорито и да си влачи задника след себе си като ръчна количка, изгубила едната си гума и килната настрани.
Не всичко у него обаче бе повредено и не функционираше. Каква трагедия, умът му бе все така остър и в главата му непрекъснато изникваха образи, чието въздействие причиняваше болка на крехкото му тяло.
Видя брат си Лейн да стои пред него и да му казва, че баща им е мъртъв. Красивата му луда сестра Джин — с огромния диамант на елегантната й ръка, подарен от жесток мъж. Красивата му луда майка — все така в леглото си и замаяна, неосъзнаваща какво се случва около нея.
Неговата Сътън, която всъщност не беше негова и никога нямаше да бъде.
И това бяха само най-често изникващите в главата му образи. Все пак нещата отпреди отвличането му и отказа да бъде платен откупът бяха само смътни спомени.
Може би такова бе решението на демоните, които го изяждаха отвътре. Алкохолът не бе нанесъл чак толкова големи поражения — но двете седмици в джунглата, време, през което го налагаха редовно, умираше от глад и всяка минута над него висеше смъртта, със сигурност замъгляваха спомените отпреди това. И като бонус бе малко вероятно да получи отново такава услуга…
Чу леки стъпки на обути в ботуши крака да приближават към него и изви очи към тавана. Стъпките спряха пред него, но той не си направи труда да вдигне поглед.
— Пак ли ти… — каза.
На веселия му поздрав Шелби Ландис отговори с глас, който бе като на анимационен герой — или поне бе по женски писклив. Интонацията й както обикновено бе по-скоро като на сержант, отколкото като на Пепеляшка.
— Нека сега да те отведем оттук.
— Искам да остана тук завинаги — и това е заповед.
Над главата на Едуард, зад железните решетки, които му пречеха да отхапва парченца от човешката анатомия, Небеканзер изцвили радостно — звук, който странно приличаше на „здравей“. Огромният черен жребец бе готов да убие всекиго другиго, освен Едуард.
6
Александър Хамилтън (на английски: Alexander Hamilton, 11 януари 1755 или 1757– 12 юли 1804) е баща основател на САЩ, офицер, икономист, политически философ, един от първите адвокати по конституционно право и първи министър на финансите на Съединените щати. — Бел.р.