— Разбира се.
Тримата влязоха в трезора, който бе отворен специално за Джин, и управителката я заведе до една депозитна кутия най-долу до пода, която бе голяма колкото кухненски контейнер за боклук. Управителката отново взе ключа от Джин, пъхна го в ключалката, после добави един от своите ключове и вратата се отвори.
Жената извади с усилие квадратен метален контейнер.
— Това е най-големият размер, който имаме.
— Моля ви, внимавайте да не се нараните — Джин се обърна към Райън. — Може ли?
Искаше сама да сложи златото в сейфа и когато го направи, се взря в бижутера и банкерката.
— Искам да бъдете мои свидетели. Това е за дъщеря ми. Ако нещо се случи с мен, всичко това е за нея. Оставям го на Амелия.
Джин извади запечатан плик от чантата си.
— Написала съм го в това писмо. За Амелия е.
В писмото имаше не само разпореждане за това кой трябва да получи парите. Самюел Ти също бе споменат в него. Така Амелия щеше да има и родител. До някаква степен.
Всъщност той сигурно щеше да бъде страхотен баща. Щом веднъж се отърсеше от шока… и от омразата, която сигурно щеше да изпита към Джин.
Тя сложи онова, което бе написала върху найлоновите чанти. Усещаше как двамата я гледат и не можеше да им се сърди. Баща й се бе самоубил — или може би не, кой знае.
Сигурно се чудеха дали тя нямаше да е следващата.
— И ако ме намерят мъртва, искам и двамата да знаете, че Ричард Пфорд го е направил. — Тя ги погледна в очите един след друг, без да обръща внимание на тревогата, която видя там. — И това го има в писмото. Ако съм убита, значи го е направил той.
Лизи едва преглъщаше храната.
Не защото компанията не бе приятна. Не защото малката трапезария с окачените по кремавите стени декоративни чинии „Имари“ и светлия килим не беше елегантна. И със сигурност не храната на мис Аврора бе причината. По-скоро фактът, че любимият й мъж щеше да играе покер със залог почти шейсет хиляди долара…
Милиона, поправи се тя. Шейсет милиона долара.
Господи, умът й не побираше такава сума.
— … добра идея навремето. — казваше Лейн, докато се облягаше на стола след втората порция и бършеше устата си. — Реката беше придошла, а лендроувърът е мощен автомобил. Аз търсех предизвикателство. Така че взех Ърни…
— Чакай — каза Лизи, която се бе заслушала в разказа. — Кой е Ърни?
Лейн се наведе и я целуна.
— Първата ми кола. Ърни.
— Защо си мисля, че това не е приключило добре за Ърни? — обади се Джеф от другия край на масата.
— Така е — Лейн отпи от джинджифиловата си бира. — Както и да е, отидох до „Ривър Роуд“, минах през полицейската лента…
Мис Аврора поклати глава, макар че се опитваше да скрие усмивката си.
— Радвам се, че досега не знаех за това, иначе с теб щяхме да си поговорим, младежо.
— Още може да имате възможност — каза Джон със смях, посягайки за кока-колата си. — Още има време.
— Така или иначе — продължи Лейн — научих, че ако не спреш да се движиш, няма страшно. И така водата ставаше все по-дълбока, докато не покри тавана на колата.
— Ти с шнорхел ли беше? — попита Лизи. — Или без?
— Без. И това беше проблемът. Защото водата влачеше онова дърво по дъното…
— О, господи — ахна тихо Лизи.
— …и то се закачи точно за решетката. Скоростта ми намаля… и да, тогава Ърни умря. Остана там, докато водата спадна, и знаете ли какво е нанос? Отвътре колата изглеждаше сякаш е стояла две седмици в пустинята по време на пясъчна буря.
Докато всички се смееха, Лизи не се сдържа и попита:
— Чакай, какво стана после? Какво каза баща ти?
Лицето на Лейн стана сериозно, усмивката изчезна.
— О, нали знаеш… Едуард спаси положението. Имаше някакви пари, които инвестираше — не бяха пари в брой на семейството, бяха от работата му през лятото и от рождени дни. Купи ми на старо кола, която изглеждаше точно като Ърни, същата тапицерия, същата и отвън. Километражът беше с няколко километра повече, но баща ни нямаше да го проверява. Без Едуард… наистина нямаше да ми се размине.
— За големите братя — каза Джон и вдигна чашата си.
— За големите братя — отговориха всички.
— И така — каза тихо Лейн, когато всички сложиха чашите си на масата. — Готов ли си?
Джон стана и взе чинията си.
— Първо да разчистим масата. Нямам търпение. Тази вечер ще имам късмет, синко. Ще имам късмет!
Джеф и мис Аврора също станаха, но Лизи остана на мястото си и Лейн, сякаш усетил настроението й, не помръдна, докато не излязоха всички останали.
— Сигурен ли си, че това е добра идея? — прошепна тя, като хвана ръцете му. — Не че ти нямам доверие. Просто… това са толкова много пари.