Лейн се засмя, после Лизи дойде в прегръдките му и двамата се целунаха.
— Веднага ще се обадя на Монтеверди — каза Лейн. — После ще пием шампанско.
Тя се притисна в него.
— И после…?
— Ще съм наистина много, много уморен. И ще трябва да си легна — каза той, като я целуна отново. — При любовта на живота ми.
— Нямам търпение — прошепна тя, допряла устни до неговите.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА
На следващата сутрин Лейн закара Ленгхе обратно на летището преди закуска. Намали пред пропуска и помаха на пазача, а Ленгхе го погледна.
— Знаеш ли, беше страхотна игра.
Лейн отново натисна педала на газта и мина край будката на охраната.
— Едва не загубих. Наистина.
— Още не мога да повярвам. Е, късметът беше такъв, а с това не можеш да спориш.
Лейн отново намали, мина през отворената врата на оградата от телена мрежа, после намали, приближавайки самолета на Ленгхе, който чакаше с включени двигатели.
— Наистина още не мога да повярвам. Изобщо не можах да заспя тази нощ.
— И аз, но по други причини — засмя се Ленгхе. — Но поне жената още ми говори. Не е доволна, разбира се, но ме обича повече, отколкото заслужавам.
Лейн спря спортната кола на няколко метра от металната стълбичка, която се спускаше от самолета като лъскав език.
— Наистина ли ще те накара да спиш на дивана?
— Не — Ленгхе излезе и посегна за малкия си куфар, сложен на практически несъществуващата задна седалка. — Истината е, че краката й изстиват и тя има нужда от мен, за да ги топли.
Лейн дръпна ръчната спирачка и също излезе. Когато Ленгхе заобиколи и спря пред колата, Лейн каза:
— Никога няма да забравя тази игра.
Ленгхе плесна рамото на Лейн с месестата си ръка.
— Помни какво ти казах снощи, синко. Ще се справиш. Не казвам, че няма да е трудно, но ще изправиш кораба си. Гордея се с теб.
Лейн затвори очи.
— Имаш ли някаква представа… — той прочисти гърлото си и се засмя неловко. — Знаеш ли колко бих искал баща ми да ми бе казал това поне веднъж.
Ленгхе се засмя, но неговият смях бе естествен и свободен.
— Защо мислиш ти го казвам? Това, че той не ти е казал тези думи, не значи, че те не са истина.
Ленгхе се обърна, като шляпна рамото на Лейн за последен път.
— Ще се видим скоро, синко. Можеш да ми се обадиш по всяко време…
— Чакай — извика Лейн. — Имам нещо за теб. Да ти напомня за играта.
Ленгхе се обърна със смях.
— Да не са онези четири аса, за да си ги сложа в рамка? Можеш да ги задържиш.
Лейн се усмихна и се наведе под таблото пред шофьорската седалка.
— Не, те са за мен.
Когато покривът на поршето се вдигна, Лейн заобиколи, вдигна предния капак и извади увит в кафява хартия плосък предмет, дълъг малко повече от метър и широк малко повече от половин метър. Пакетът едва се бе събрал в багажника.
Той го вдигна внимателно.
— Ето.
Джон остави куфара си на земята.
— Какво е това…
Но разбра какъв е отговорът още щом картината премина в неговите ръце.
Преди Ленгхе да отвори уста, Лейн вдигна ръка.
— Занеси я у вас на съпругата ти. Нека я закачи където иска и всеки път, когато я погледнеш, си спомняй… ти си пример за баща за един човек, който цял живот е искал това в живота си. И преди да ми кажеш, че си загубил, нека кажем, че все едно си направил страхотен подарък на жена си на много добра цена, а ние с теб сме изиграли една хубава игра на карти.
Ленгхе продължаваше да държи картината. После прочисти гърлото си.
— Е. Ами…
— Документацията е вътре. На гърба на картината, не отпред.
Ленгхе отново се прокашля и погледна някъде в далечината. След малко каза:
— Баща ти споменавал ли е?
— Какво да е споменавал? И преди да отговориш, ще ти кажа, че двамата не говорехме за много неща.
— Моята, ааа… съпруга и аз нямаме деца, разбираш ли — ново покашляне. — Така че, това е.
Ами че това е прекрасно, реши Лейн. Човек, който няма синове, да стане баща на човек, който няма родители.
Без да мисли, Лейн прегърна силните рамене.
Когато Джон Ленгхе се отдръпна, лицето му беше така зачервено от вълнение, сякаш бе изгорял от слънцето, докато е косил своите обширни поля.
— Ще дойдеш на запад в Канзас да ни гостуваш — обяви Джон. — С твоето хубаво момиче. Жената ще иска да ти благодари лично и ще направи от нейната храна. Така че елате гладни.
— Дадено.
С едно последно ръкостискане Бога на зърното сложи своя Рембранд под мишница и взе куфара със свободната си ръка. После се качи по стълбичката и изчезна в самолета.