— Така че арестувайте ме и да приключваме с това.
За миг стана абсолютно тихо и — невероятно — Лейн помисли, че чува как телефонът му звъни в колата, но после разбра, че всъщност е в джоба му. Той изключи звука, без да погледне екрана.
— Хайде — каза нетърпеливо Едуард. — Да вървим.
Полицаите се раздвижиха и едновременно стана и Едуард. Меримак настояваше да сложат белезници на задържания, което бе смехотворно, после поведоха Едуард към вратата.
Но той спря пред Лейн.
— Остави нещата така, Лейн. Не се бори срещу това. Знаеш какъв беше. Той си получи заслуженото и аз ни най-малко не съжалявам. Трябва да се грижиш за Джин, за Амелия, за мис Аврора и за майка, чуваш ли? Не ме разочаровай.
— Защо ти трябваше да го правиш? — каза дрезгаво Лейн. — Не биваше да…
— Грижа се за близките си. Винаги съм го правил. Знаеш го. Моят живот е свършен, знаеш и това. Не ми е останало нищо и той е човекът, който ми отне всичко. Обичам те, малко братче. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.
После поведоха Едуард по ниските стъпала, през тревата, към полицейската кола. Помогнаха му да се настани, защото не можеше да пази равновесие с ръце зад гърба, а Меримак се настани зад волана и включи двигателя.
След като колите се отдалечиха, Лейн остана загледан в праха, който се вдигаше след тях.
Телефонът му отново зазвъня, а той погледна русата жена.
— Как казахте, че е името ви?
Макар тя да не бе проговорила.
— Шелби Ландис. Работя тук.
— Радвам се да се запознаем. Аз съм брат му Лейн. Мисля, че съм ви виждал тук преди.
— Да. Виждали сте ме.
Лейн погледна Рамзи.
— Какво ще правим сега?
Високият мъж потри лицето си с длан.
— Това беше страхотно признание. И всичко съвпада. Цялото това проклето нещо… всичко съвпада. Като взема всичко предвид? Мисля, че ще го затворят до живот.
Лейн погледна през отворената врата.
Телефонът зазвъня за трети път, той го извади и едва не го хвърли на земята. После видя кой го търси.
— Лизи, слушай, аз…
Звукът от сирени, който нямаше как да бъде объркан с нещо друго, се чуваше ясно и Лизи трябваше да говори по-силно.
— Мис Аврора… откарват я в университетската болница в града. Намерих я припаднала до леглото й преди петнайсет минути, едва дишаше. О, господи, Лейн, мисля, че този път няма да се оправи. Трябва да дойдеш в спешното отделение. Аз съм в линейката, ти къде си?
Той затвори очи и отново изпита усещането, че пада.
— Веднага идвам.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Това беше най-дългият ден в живота му.
Но от друга страна, мислеше Лейн, докато двамата с Лизи най-после влизаха през задната врата на Ийстърли около седем часа вечерта, не всеки ден се случваше брат му да бъде арестуван за убийството на баща им, нито тяхната мама да изпадне в кома.
И да, пак трябваше да влязат в къщата през задния вход, защото пред главния имаше прекалено много журналисти.
— Умирам от глад, но не искам да ям — каза той, макар че оплакването му изглеждаше неуместно.
Лизи бе преживяла толкова, колкото и той. Дори повече, като се сметне, че тя бе открила мис Аврора.
— Изтощена съм — каза Лизи. — Но не мисля, че ще спя много…
Двамата отвориха вратата към кухнята и спряха.
Откъм печката се носеше чудна миризма и макар че бе непозната, ако Лейн не бе видял с очите си мис Аврора в безсъзнание на леглото в интензивното отделение, щеше да помисли, че тя е станала и се е върнала на мястото си в кухнята.
Но не. Пред чиниите с храна стоеше…
— Джеф? — каза Лейн.
Приятелят му се обърна към него.
— О, слава богу. Мислех, че няма да успеете.
— За какво? — Лейн хвана Лизи за ръката и тогава забеляза и другите в кухнята. — Джин? Чакай, да не готвиш? Амелия? Какво става?
— Това е „Сеуда шелишит“.
— Третото блюдо за Шабат — обясни Джеф. — И тъкмо ще сядаме на масата. Толкова се притесних, че трябваше да правя нещо, докато всички ви чакахме да се върнете, така че реших да накарам майка ми да се гордее с мен и да се съобразя с Шабат.
— Моята съквартирантка в „Хочкис“ е еврейка, която спазва традициите — обясни Амелия. — Така че съм готвила такива ястия и преди.
— Много ми помогна.
— И аз се уча — каза Джин. — Бавно и сигурно. Между другото, Джеф, подредих масата и…
— Ти си подредила масата? — смаяно каза Лейн.
Още една изненада.
Сестра му сви рамене, сякаш мисълта, че извънземно същество е завладяло ума и тялото й, не беше кой знае каква изненада.
— Както казах, уча се. О, Гари ми каза, че ще огледа наоколо за още от онези папараци. Взех му пушката. Вече имаме един обвинен в убийство, да не добавяме още един. — Когато всички я погледнаха, тя направи физиономия. — Хайде, хора, най-добре да започнем да се шегуваме с това, иначе няма да го преживеем…