— Така че никой не знае какво се е случило всъщност?
— Предполагам — не. Но мислят, че ако е скочил, трябва да е оттам. Трудно е да се скочи от другия мост — Мич каза, че ще се погрижат и с „Биг Файв“ да е така — Лейн поклати глава. — Но що се отнася до убийство? Не, мисля, че е скочил. Вярвам, че се е самоубил. Дългът, злоупотребата — сега всичко се стовари върху нас, а баща ми е знаел, че моментът е настъпил. Как, по дяволите, щеше да ходи с изправена глава из града при това положение? Или пък някъде другаде?
— Знаеш ли кога ще ви предадат тялото?
— Рамзи ме увери, че ще е веднага щом приключат с аутопсията. Би трябвало да е въпрос на време — отново я погледна. — Всъщност можеш да направиш нещо, с което да ми помогнеш.
— Кажи. Каквото и да е!
— Става въпрос за поклонението пред ковчега на баща ми. Щом ни върнат тленните му останки, трябва да допуснем хората в Ийстърли и аз искам… искам всичко да бъде както трябва.
Лизи взе ръката му в своята и я стисна.
— Ще се погрижа. Разбира се.
— Благодаря ти — наведе се и целуна дланта й от вътрешната страна. — Знаеш ли, странно е… пет пари не давам дали ще се окаже чест на паметта му. Не става въпрос за баща ми, а за фамилията Брадфорд. И да, това е проява на лицемерие, но аз не искам да присъствам. Онези, които дойдат, ще търсят причини за скандал и признаци за слабост и проклет да съм, ако намерят онова, за което са дошли. А също така се тревожа, че и майка ще иска да слезе.
Да, беше вярно, че „младата“ Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, която сега бе прехвърлила шейсетте, не ставаше от леглото, освен ако не трябваше да си направи косата, но съществуваха някои стандарти, които дори пристрастен човек като нея трябваше да признае и този случай бе такъв. Хората вече се обаждаха в имението и питаха как ще бъдат уредени нещата. И не че много ги беше грижа за баща му. Във висшето общество на Шарлмонт витаеше същият състезателен дух като в Националната футболна лига и дори събитие като бдение при мъртвеца Брадфорд бе като суперкупата.
Всички искаха да имат добри места.
Всичко това бе толкова фалшиво. И макар че винаги го е знаел, едва когато Лизи влезе в живота му, той започна да обръща внимание на празнотата в него.
— Ще ти обещая нещо — прошепна той. — Когато всичко това свърши… след като бъде поправено, тогава двамата с теб ще заминем. Ще се измъкнем. Но трябва да оправя тази каша, защото това е единственият начин някога да се освободя от семейството си. Да поправя грешките на баща си е единственият начин да заслужа свободата си и любовта ти.
— Вече имаш любовта ми.
— Ела тук.
Протегна ръка към нея, взе я в скута си и намери устата й в утринната светлина. Трябваше му само миг, за да я съблече, а после тя го възседна и той започва да събува панталоните си.
— О, моя Лизи — изстена той с устни, долепени до нейните.
Гърдите й изпълваха дланите му и когато ги обгърна, тя се задъха. Тя винаги бе откровение, винаги бе нова за него… всяка целувка, всяко докосване бяха като завръщане у дома и като полет до луната едновременно.
Съвършено.
Тя се повдигна на колене, той зае необходимото положение и после бяха заедно, тя се движеше върху него, той я притискаше към себе си. Със съвършена координация и здраво затворени очи, сякаш не искаше нищо да я разсейва от усещането, тя взе всичко от него.
Неговите очи бяха отворени.
О, тя беше красива така, както извиваше гръб, с отпусната назад глава, с повдигнати гърди и утринната светлина къпеше голото й тяло и русата й коса.
Той си каза, че ще запомни и това. Онзи миг от далечната страна на водопада, близостта до удавянето, паниката… и този прекрасен и важен момент с любимата жена, когато и двамата са живи и са заедно, сами, в единение, което никой не можеше да докосне или да им отнеме. Той щеше дълго да помни това, както и всичко останало, случило се през тази нощ.
Да, помисли си, трябваше да възстанови силите си, надеждите си и да излекува сърцето си с помощта на времето и със спомените за моменти като този с Лизи.
Имаше битки, които трябваше да води, задаваше си въпроси, като например дали е достоен, и се тревожеше за онова, което предстои. Тя обаче му даваше сили да бъде войнът, който искаше и трябваше да бъде.
„Забрави за парите“, помисли си той. Всичко, от което имаше нужда в живота, бе тук, в прегръдките му.
— Обичам те — каза. — Обичам те!…
ГЛАВА СЕДМА
Едуард беше изненадан, че Шелби не скочи на крака и не излезе тичешком през вратата. Все пак добрите християнки, на които работодателят казваше, че иска да ги целуне, обикновено се обиждаха. Но колкото по-дълго стоеше тя на мястото си, вдигнала поглед към него с обувката в ръка, толкова повече страхът му нарастваше.