— Нещо не е наред ли?
— Време е да направим изявление.
При тези негови думи сърцето й спря.
По-късно щеше да си спомни всяка, и най-дребната, подробност: как двамата седяха един срещу друг от двете страни на бюрото и се гледаха… колко красив бе той с бялата си коса и съвършено изгладения костюм на райета… и как ръцете й, които бяха точно като неговите, бяха сключени в скута й.
— Не — тя бе категорична. — Не е.
Рейнолдс протегна ръце към нея, едната му ръка закачи пресата с попивателна хартия и за миг на Сътън й се прииска да закрещи. Но вместо това преглътна емоциите си и му помогна, като изпъна ръце и така ръцете им се срещнаха на половината път, наведе се над огромното бюро и разбърка листовете хартия.
— Мила моя — усмихна й се той. — Колко се гордея с теб!
— Престани — тя показно обърна китка и си погледна часовника си. — Трябва да тръгнем веднага, за да се срещнем с Конър преди…
— Вече казах на Конър, Лакшми и Джеймс. Изявлението за пресата ще излезе в „Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнъл“, щом договорът ти бъде коригиран. Предварителният проект на Лакшми е такъв, за какъвто говорихме. Това вече не е нещо само между теб и мен.
Сътън изпита смразяващ ужас — от онзи, който извиква студени тръпки по гърба ти и те кара да се изпотяваш под мишниците.
— Не. Не е законно. Трябва да бъде ратифицирано от борда…
— Направиха го снощи.
Тя се облегна назад и така осигури разстояние помежду им. И когато гърбът й опря в твърдата облегалка на стола, по някаква странна причина тя си помисли за всички работници, а те имаха такива по целия свят. Хиляди и хиляди. И за бизнеса: производство на бърбън, вино, водка, джин, ром. Десет милиарда годишно с чиста печалба някъде около пет милиарда. Замисли се за брат си и се запита как ли ще се почувства той, като разбере.
Но пък, от друга страна, на Уин му казаха още преди две години как ще се развият нещата. И дори той трябваше да знае, че тя е тази, която има глава за бизнес.
Сътън погледна баща си и веднага забрави изцяло за бизнеса.
Очите й бяха пълни със сълзи, тя отхвърли всякакво приличие и се върна към времето, когато почина майка й.
— Не искам да умираш.
— И аз не искам. И нямам намерение никъде да ходя — засмя се горчиво. — Но така, както прогресира болестта на Паркинсон, се страхувам, че истината никак няма да ми хареса.
— Ще се справя ли? — прошепна тя.
Той кимна.
— Не ти отстъпвам ръководството, защото си моя дъщеря. Любовта има място в семейството. Но не е добре дошла в бизнеса. Заемаш мястото ми, защото си човекът, който ще ни изведе в бъдещето. Всичко е така различно от времето, когато баща ми ми предаде онзи ъглов офис. Всичко е… така глобално, така променливо, цари такъв състезателен дух. И ти го разбираш.
— Имам нужда от още година.
— Нямаш година. Съжалявам — понечи отново да протегне ръка, после стисна зъби от гняв и разочарование, което за него бе най-близо до ругатнята. — Запомни: не съм прекарал последните четиридесет години от живота си в наливане на всяко усилие в бизнеса, за да го предам на човек, който не е подходящ за тази работа. Ти можеш да се справиш. Дори нещо повече — ще се справиш! Нямаш друга възможност!
Сътън сведе поглед, който се спря върху дланите му. Все още носеше обикновената златна брачна халка. Баща й не се ожени повторно след смъртта на майка й. Дори не бе излизал на срещи. Спеше със снимката й до леглото си, а нощниците й все още висяха в общия им гардероб.
Романтично доказателство за истинска любов. Всъщност чувствата му бяха смесица от вярност и почитане на мъртвата съпруга. Това в известен смисъл се дължеше и на болестта и нейното развитие.
Болестта на Паркинсон го караше да изпада в депресия, да оглупява и да се страхува. И бе доказателство за истината, че богатите не са отделна класа хора, що се отнася до капризите на съдбата.
Баща й западаше видимо през последните два месеца и състоянието му само щеше да се влошава, докато накрая болестта не го приковеше към леглото.
— О, татко!… — Чувствата я задавиха.
— И двамата знаехме, че този момент ще настъпи.
Сътън си пое дълбоко дъх, знаеше, че това е единственият път, когато може да си позволи да покаже уязвимост. Това щеше да бъде единствената й възможност да бъде откровена и да си признае колко е ужасяващо да си на трийсет и пет и да се заемеш с огромна компания, в която са всичките пари на семейството ти, а също и да знаеш, че смъртта ще отнеме баща ти. Което щеше да стане, рано или късно.
Избърса една сълза, сведе поглед към мокрия си пръст и си каза, че няма да плаче, щом излезе от къщата. Всички щяха да я гледат и да се питат що за водач имат. И да, щеше да има такива, които щяха да искат да подкопаят основата, върху която стои, щеше да има и такива, които нямаше да я приемат сериозно, защото беше жена и беше от семейството, а брат й щеше да бъде завладян от гняв.