Нищо от това не бе достойно, за да бъде баща на годината, нали…
— Прекъсваме предаването за последните новини. Уилям Болдуин, шейсет и петгодишен, главен изпълнителен директор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ се е самоубил. Няколко анонимни източници докладват, че тялото, намерено в река Охайо…
— О… по дяволите — измърмори Самюел Ти, протегна ръка и усили още повече звука на малкото радио.
Новините бяха поднесени по-скоро многословно и не съобщаваха нищо важно, но основните факти бяха точни, поне доколкото Самюел Ти знаеше. Очевидно опитите да се потуши историята, се бяха провалили.
— … следва обвинението срещу Джонатан Тюлейн Брадфорд Болдуин в съпружеско насилие, повдигнато само преди няколко дни от съпругата му Шантал Болдуин, с която не живеят заедно. Мисис Болдуин била приета в спешното отделение на „Болтън Събърбън Хоспитъл“ с множество наранявания по лицето и счупена ръка и първоначално обвинила съпруга си. Променила историята си, след като полицията отказала да обвини мистър Болдуин поради липса на доказателства…
Докато слушаше останалата част от доклада, Самюел Ти вдигна поглед към най-високия хълм.
Ийстърли, историческият дом на семейство Брадфорд, разположен на самия връх, бе великолепна гледка. Имението гледаше към река Охайо и представляваше величествена варосана стара сграда в псевдокласически стил, построена в края на XVIII или началото на XIX век, със стотици прозорци, от двете страни на които имаше лъскави черни капаци, комините бяха толкова много, че никой не се заемаше да ги преброи, а портата бе така внушителна, че семейство Брадфорд я бяха направили лого на компанията. Терасите се простираха във всички посоки, както и грижливо поддържаните градини, пълни с цветя, плодови дръвчета и със стари магнолии с тъмнозелени листа и бели цветове с големина като човешка глава.
Когато било построено имението, парите на Брадфордови били все още нови. Сега с всичките онези банкови сметки те бяха придобили патината на времето — но всички достойни династии са били бедни в началото и парите им тогава са били нови. Терминът „аристократ“ просто показва колко далеч назад трябва да се върнеш, за да стигнеш до въпросното начало и да започнеш да се изкачваш по стълбицата. Важно е и това колко дълго династията ще се задържи и колко далеч в бъдещето ще отиде.
На Брадфордови поне не им се налагаше да се тревожат за пари. Огромното им семейно имение имаше два входа. Един за персонала, който разделяше градините и лехите със зеленчуци и стигаше до гаражите в задната част на имението, и един официален, с огромна порта, за семейството и достойните гости. Той се отправи към втория, който семейство Лодж използваха от векове, и докато колата изкачваше хълма, се погледна в огледалото за обратно виждане.
Беше добре, че носеше слънчеви очила. Понякога не бе необходимо да виждат очите ти.
Джин сигурно закусваше, помисли си, като спря пред къщата. С новия си годеник.
Слезе и прокара длан през косата си, за да се увери, че е както трябва да бъде, и взе куфарчето на чичо си. Костюмът на сини и бели райета му стоеше отлично и нямаше причина да се тревожи за папийонката си. Тя беше безупречна, още преди да излезе от спалнята си.
— Добро утро!
Той се завъртя на ръчно изработените си меки обувки и вдигна ръка, за да поздрави русата жена, която се бе появила иззад ъгъла на къщата. Лизи Кинг буташе ръчна количка, пълна с бръшлян и сияеше, тя бе най-доброто доказателство за здравословен живот, което някога беше виждал.
Нищо чудно, че Лейн бе влюбен в нея.
— Добро утро и на теб! — отвърна Самюел Ти и леко се поклони. — Дошъл съм, за да се видя с твоя човек.
— Трябва да бъде тук след малко.
— А… имаш ли нужда от помощ? Като джентълмен и фермер се чувствам длъжен да предложа помощта си.
Лизи му отказа със смях и хвана отново дръжките на количката.
— Това е мое и на Грета задължение. Благодаря.
— А твоят човек е мое задължение — отговори Самюел и вдигна куфарчето.
— Благодаря ти — каза тя тихо.
— Не се тревожи. Ще направя така, че Шантал да си отиде и това дори ще ми достави радост.
Той махна повторно с ръка и отиде с широки крачки до входа на имението. Стъпалата на Ийстърли от светъл камък бяха ниски и широки и го изведоха до коринтските колони от двете страни на лъскавата черна врата с чукче във формата на лъвска глава.
Самюел Ти не си направи труда да спази формалностите. Отвори вратата и влезе във фоайето, което бе толкова огромно, че в него спокойно биха могли да играят боулинг.
— Сър — до ушите му достигна британски акцент. — Очакват ли ви?