Пред нея, паркирана в „бавната“ лента, изникна кола, която мозъкът й разпозна още преди погледът й да се фокусира върху нея.
Поршето на Лейн. Да, колата бе на Лейн…
Лизи натисна спирачката по-силно, отколкото преди настъпваше педала за газта, и пикапът премина от пълна газ към пълно спиране с грацията на диван, който пада от втория етаж. Всичко затрепери и се разтресе, като заплашваше да се разпадне и още по-лошо, почти не се усети разлика в скоростта — сякаш тойотата бе работила прекалено упорито, за да постигне скоростта, и нямаше да се предаде без борба…
На ръба на моста се виждаше фигура. В най-далечния край на моста. Надвиснала над смъртоносната бездна.
— Лейн — извика тя. — Лейн!
Пикапът й се завъртя, направи такъв пирует, че тя трябваше да изкриви врат, за да го вижда. Изскочи от него, преди да е спрял напълно, като остави скоростния лост в неутрално положение, двигателят да работи и вратата — отворена.
— Лейн! Не! Лейн!
Лизи се затича към него, като преодоляваше бариери, които изглеждаха несъществени, прекалено несъществени, като се имаше предвид разстояние до водите на реката.
Лейн обърна глава…
И изпусна перилата.
На лицето му се изписа шок, изненада… заменена незабавно от ужас.
И той падна, под краката му имаше само въздух.
Устата на Лизи не можеше да се отвори достатъчно широко, така че да пропусне вика й.
ГЛАВА ВТОРА
Покер.
След като откри, че между стъпалата му и река Охайо няма нищо, докато тялото му падаше свободно, а във вените му се надигаше, уви, прекалено късно, желание да се бори… умът му бе зает с игра на покер, състояла се в „Белажио“ в Лас Вегас преди седем години.
Беше добре, че падаше бавно.
Десет души седяха около масата с високите залози, в играта се влизаше с двайсет и пет хиляди, сред играчите имаше двама пушачи, седмина пиеха бърбън, трима бяха със слънчеви очила, един с брада, двама носеха бейзболни шапки, там бе и така нареченият проповедник в костюм от бяла коприна със странни пропорции, какъвто Елвис можеше да носи през осемдесетте, ако се бе отказал от фъстъченото масло и банановите сандвичи и бе живял достатъчно дълго, за да дочака влиянието на пънка.
И по-важно, както се оказа, там бе и бивш офицер от флота, който седеше на две места от Лейн. Скоро с отпадането на играчите между тях двамата не остана никой. Бившият войник не разполагаше с история, която да разкаже, и това вероятно бе резултат от факта, че заради прехраната си се бе озовавал в далеч по-смъртоносни ситуации от тази около масата за хазарт. Той имаше интересни, светлозелени очи и измамно скромно присъствие.
И бе странно, че в този последен миг мислеше за човека, когото победи с помощта на двойка попове и асо.
Е, той не бе последният, за когото се сети.
Лизи. О, Лизи, не бе очаквал Лизи да дойде и да го открие тук и изненадата предизвика онова, което можеше да бъде наречено фатална грешка.
О, господи, Лизи…
Обратно към играча на покер. Той говореше за различните си преживявания на самолетоносача в океана. Как тренирали да скачат от височина от деветстотин, хиляда и двеста и дори хиляда и петстотин метра над водата. И как, ако искаш да останеш жив, тялото ти трябва да бъде в определено положение при срещата с водната повърхност.
Става въпрос за коефициента на скоростта на падане. Трябва да се приближиш възможно най-много до нулата.
Стъпалата трябва да се ударят първи в повърхността, необходимо е краката да са кръстосани в глезените — това е много важно, за да не се разтворят като ядеца на пуйката за Деня на благодарността. След това едната ръка трябва да е пред тялото ти, дланта й трябва да стиска лакътя на другата. Другата трябва да е сгъната пред гърдите, а разтворената й длан да покрива устата и носа. Главата трябва да бъде на едно ниво с гръбнака, иначе рискуваш да получиш сътресение на мозъка или контузия на врата.
Трябва да се забиеш във водата като нож.
В противен случай, когато се удариш във водата с голяма скорост, тя е по-скоро като цимент, а не нещо, което можеш да налееш в чаша.
Трябва да се врежеш във водата по възможност с изпънато тяло.
Като истински гмуркач.
И да се молиш вътрешните ти органи някак си да следват скоростта, с която пропадат връзките, задържащи ги към скелета ти. Иначе, беше казал човекът от флотата, вътрешностите ти ще станат на омлет, който още не е в тигана, и ще се втурнат да запълнят празнотите между ребрата ти.
Лейн се стегна и използва всеки свой мускул, за да се превърне в тънко и силно стоманено острие. Вятърът, Господи, шумът от вятъра в ушите му беше като рева на торнадо, дрехите му не плющяха като знамена или той не усещаше нищо такова. Всъщност падането — странно, приличаше на почистване с пясъчна струя — сякаш го удряха вълни, състоящи се от дребни частици.