Преди две години изчезна. И аз, и всички останали бяхме сигурни, че е мъртъв, но не обсъдихме това. Вече щяхме да се оправяме сами.
Точно така — никой не ни нарежда как да се държим, какво да ядем, кога да си лягаме. Така де, освен мен. Аз съм най-голямата, затова задачата да следя всичко да бъде наред се пада на мен. Трудна и неблагодарна работа, но все някой трябва да я свърши.
Не ходим на училище, така че се благодарим на Бога за интернет — в противен случай нямаше да знаем нищичко. Така не ни се пречкат нито учители, нито лекари, нито социални работници. Простата истина е, че ако никой не знае за нас, ще останем живи.
Тършувах за нещо за ядене в кухнята, когато някой сънено затътри крака зад мен.
— Добр’утро, Макс.
3
— Добро утро, Гази — отвърнах.
Осемгодишният хлапак се тръшна на масата с подпухнали от съня клепачи. Стиснах го за раменете и го целунах по главата. Казваме му „Газопровода“ от бебе. Какво да ви обяснявам… Детето просто има доста своеволна храносмилателна система. Един мъдър съвет: не стойте от подветрената му страна.
Газопровода премигна насреща ми с големи, красиви и доверчиви сини очи.
— Какво има за закуска? — попита и се надигна очаквателно.
Меката му руса коса стърчеше на всички страни. Напомняше пуха на птиче голишарче.
— Ами… Изненада е — отвърнах, защото нямах никаква представа.
— Ще сипя сок — предложи помощта си Газопровода.
Заля ме вълна очарование. Той беше наистина сладко дете, както и сестра му. Двамата с шестгодишната Ейнджъл бяха единствените кръвни роднини между нас, но, така или иначе, всички бяхме едно семейство.
Скоро и високият блед Иги се появи в кухнята. Той се стовари със затворени очи съвършено точно върху изтърбушения ни диван. Слепотата го затрудняваше само в случаите, когато някой от нас преместеше някоя мебел или нещо друго, без да го предупреди.
— Здрасти, Иг! Чудесна сутрин! — изчуруликах.
— Изчезни — измърмори той сънено.
— Хубаво — отвърнах. — Пропускаш закуската.
Надникнах в хладилника с наивната надежда, че феите на храната са се отбили през нощта. Изведнъж космите на врата ми настръхнаха. Изправих се рязко и се обърнах.
— Няма ли най-сетне да престанеш? — възкликнах.
Зъба винаги се появяваше така — от нищото, подобно на оживяла мрачна сянка. Изгледа ме невъзмутимо. Вече беше облечен и готов за действие, сресал тъмната си и въздълга коса назад. Беше четири месеца по-малък от мен, но вече се извисяваше над главата ми с четири пръста.
— Да престана какво? — попита спокойно. — Да дишам?
Вдигнах вежди.
— Знаеш за какво говоря.
Иги измуча, надигна се и обяви:
— Ще опържа яйца.
Вероятно ако държах повече на женските принципи, щях да се подразня, че едно по-малко с шест месеца сляпо момче готви по-добре от мен самата.
Но не държа на тях. И не се подразних.
Огледах кухнята. Готови бяхме за закуска.
— Зъб, сложи масата. Отивам да събудя Ръч и Ейнджъл.
Двете момичета спяха в най-малката стая. Влязох и заварих единадесетгодишната Ръч да спи увита в завивките си. Когато устата й е затворена, е неузнаваема — помислих си иронично. В будно състояние я наричаме Ръч, защото непрекъснато дърдори и ръчка хората около себе си.
— Ехо, миличка, време е да ставаш — казах и леко я побутнах по рамото. — Закуската е в десет.
Ръч премигна и опита да ме фокусира с кафявите си очи.
— К’во? — промърмори.
— Съмна се — отвърнах. — Ставай, нямаш избор.
Ръч изпъшка и се надигна. Макар че технически беше будна, тялото й още спеше.
Единият край на стаята беше преграден с тънка завеса — Ейнджъл обичаше малките уютни местенца. Скрито отзад, леглото й напомняше гнездо — пълно с плюшени играчки, с книги и с повечето й дрехи. Дръпнах завесата с усмивка.
— Охо, та ти вече си се облякла — установих и се наведох да я прегърна.
— Здрасти, Макс — поздрави ме Ейнджъл и измъкна русите си къдрици изпод яката. — Ще ме закопчаеш ли?
— Аха. — Обърнах я и се заех с копчетата.
Не бях споделяла с останалите, но просто обожавах, обожавах, обожавах Ейнджъл. Може би защото се бях грижила за нея практически откакто беше бебе. Или защото беше невероятно сладка и обичлива.
— Или пък защото съм ти като дъщеричка — каза Ейнджъл и ме погледна. — Не се тревожи, Макс, няма да казвам на никого. Освен това и аз обичам най-много теб.