Добре, Макс, мисли. Мисли! Трябва да оправиш нещата! Измисли нещо!
В ума ми нахлу лавина от мисли, чувства, объркване, гняв, болка… Трябваше да се съвзема.
Но не можех.
Току-що бях загубила малката си сестричка.
Малката си дъщеричка.
— Боже! Ейнджъл, Ейнджъл, Ейнджъл!
Развиках се с пълно гърло, стиснах юмруци и започнах да удрям по кората на елата, отново и отново, докато накрая физическата болка не проникна в изтръпналото ми съзнание. Втренчих се в кокалчетата си и видях кръвта, ожулената кожа и треските.
Физическата болка не можеше да се сравнява с тази в сърцето ми.
Моята Ейнджъл, моето мъниче… бяха ми го взели. Беше попаднала в лапите на безмилостни мутанти вълкочовеци, готови да излочат кръвта й. Те щяха да я предадат на отвратителните лабораторни плъхове, които искаха да я нарежат на парчета. Буквално.
Избухнах в плач и се вкопчих в дървото, сякаш беше спасителна лодка от „Титаник“. Разхлипах се толкова силно, че се уплаших да не ми се догади. Постепенно плачът утихна, но продължих да треперя. Избърсах лице в ризата си и я изцапах с кръв.
Останах на дървото, докато дишането ми се успокои и умът ми заработи на нормални обороти. Ръцете обаче ме боляха непоносимо. Да запомня: да престана да удрям неодушевени предмети.
Добре. Време беше да се спусна долу и да бъда силна, да събера останалите и да измислим план Б.
Още нещо — последните думи на Ари горяха в ума ми: Ние сме от добрите.
9
Не помня как долетях до вкъщи. Бях вцепенена и с разбито сърце. На влизане в кухнята първото, което забелязах, беше чинията от закуската на Ейнджъл.
Иги изрева, замахна през кухненския плот и запрати една чаша във въздуха. Стъклото удари Зъба в слепоочието.
— Внимавай, идиот такъв! — извика му той ядосано, после осъзна какво е казал, стисна зъби и ме изгледа с яд.
Солта на сълзите, които се стичаха по бузите ми, щипеше в следите, оставени от ноктите на Заличителя. Без да мисля, извадих комплекта за първа помощ и се заех да почистя раните и ожулванията на Газопровода. От бузата на Ръч течеше кръв — беше я ударил прелитащ шрапнел. Както никога, Ръч мълчеше — беше се свила на дивана и плачеше.
Газопровода вдигна очи към мен.
Как допусна това да се случи, Макс?
И аз се питах същото.
Вярно, бях водачът им, Макс Непобедимата — но всъщност бях просто едно четиринайсетгодишно момиче. И моментите, в които осъзнавах, че Джеб си беше отишъл завинаги, че бяхме сам-сами, че останалите разчитаха на мен и не можех да ги изоставя… Тези моменти ме съсипваха. Неочаквано отново се превърнах в детето, което мечтаеше Джеб да се завърне… и дори… Ами, исках да съм нормална! Или да имам родители!
Как ли не.
— Ти внимавай! — викна Иги срещу Зъба. — Какво стана? Нали уж виждате? Защо не спасихте Ейнджъл?
— Имаха хеликоптер! — изстена Газопровода и се измъкна от ръцете ми. — И бяха въоръжени! Да не мислиш, че сме бронирани?
— Момчета! Момчета! — повиших тон аз. — Всички сме разстроени. Но врагът не е сред нас! Те са врагът.
Залепих последния лейкопласт на Газопровода и закрачих напред-назад.
— Просто… замълчете за малко, за да помисля — добавих по-спокойно.
Нямаха вина, че спасителната ни мисия беше завършила с такъв грандиозен провал. Нито пък, че Заличителите бяха отвлекли Ейнджъл.
Имаха вина, че кухнята изглеждаше все едно в нея живеят глутница чакали със сериозни хигиенни отклонения, но с това щях да се занимая по-късно. Когато подобни дреболии отново придобиеха смисъл — ако изобщо се стигнеше дотам.
Иги отиде до дивана и насмалко да се настани върху Ръч. Тя се сви в единия край, а когато той седна, положи глава на рамото му. Иги я погали по косата.
— Дишай дълбоко — посъветва ме Газопровода загрижено.
За пореден път едва не избухнах в сълзи. Бях позволила да отвлекат сестра му, бях се провалила в опита си да я спаси, а той се тревожеше за мен.
Зъба беше потънал в мрачно мълчание. Без да откъсва очи от мен, отвори консерва с равиоли и взе една вилица в омотаната си с превръзки ръка.
— Ако искаха да я убият, или да избият всички ни, просто щяха да го направят, нали? — рече Ръч с треперещ глас. — Имаха оръжие. По някаква причина Ейнджъл им трябваше жива. Обаче това дали ние сме живи или мъртви явно не ги интересуваше. Имам предвид, че не се постараха да се уверят, че сме мъртви, разбирате ли? Което ме навежда на мисълта, че имаме шанс отново да се опитаме да спасим Ейнджъл.