Сюзън Ий
Ангелско нашествие
Пенрин и Краят на дните #1
1
От нападенията насам залезите, по ирония, са великолепни. Отвъд прозореца на апартамента ни небето сияе в ярко оранжево, червено и лилаво като натъртено манго. Облаците пламтят в цветовете на залеза и почти се опасявам, че онези от нас, останали притиснати отдолу, също ще се запалят.
Усещам угасващата топлина по лицето и се опитвам да мисля единствено как да овладея трепета на ръцете си, докато методично закопчавам раницата си.
Нахлузвам любимите си ботуши. Бяха ми любими, защото Мисти Джонсън някога ми направи комплимент за кожените шнурове, нанизани отстрани. Тя е — всъщност беше — клакьорка, известна с вкуса си към модата. Затова реших, че ботушите привличат вниманието, макар и произведени от фирма за сериозна екипировка за катерачи. Сега са ми любими, защото от шнуровете става идеален кобур за нож.
Освен това крия наточени ножове за пържоли в джоба на инвалидния стол на Пейдж. Колебая се, преди да пъхна някой и в пазарската количка на мама, оставена в дневната, но въпреки всичко го правя. Мушвам го между купчина библии и празни бутилки от безалкохолно. Без да ме види, премествам няколко дрехи отгоре, с надеждата никога да не разбере, че ножът е там.
Преди да се е стъмнило съвсем, прекарвам Пейдж през външния коридор до стълбите. Тя може да се придвижва и сама, затова предпочете обикновена инвалидна количка пред електрическата. Въпреки това си личи, че се чувства по-сигурна, когато я бутам. Сега асансьорът е непотребен, иначе рискуваш да заседнеш, ако токът спре.
Повдигам Пейдж и я понасям на гръб, а майка ни бута количката й надолу по трите етажа стъпала. Не ми харесва колко кокалеста е станала сестра ми. Сега е твърде лека дори за седемгодишно момиче и това ме плаши повече от всичко друго, взето заедно.
Слизаме във входа и настанявам Пейдж обратно в количката й. Отмествам кичур тъмна коса зад ухото й. С нейните високи скули и тъмни очи сме почти като близначки. Лицето й е по-палаво от моето, но след десет години ще изглежда досущ като мен. Въпреки това никой не би ни объркал, дори и двете да бяхме на седемнайсет — все едно да не можеш да различиш меко от твърдо и топло от студено. Дори сега, когато се страхува, ъгълчетата на устата й са извити нагоре в плаха усмивка. Притеснява се за мен повече, отколкото за себе си. Отвръщам на усмивката й в опит да излъчвам увереност.
Качвам се обратно по стълбите, за да помогна на мама да свали пазарската количка. Борим се с разнебитената вещ, която издава всевъзможни тракащи звуци, докато се клатушкаме надолу. За първи път се радвам, че в сградата няма кой да ни чуе. Количката е претъпкана с празни бутилки, бебешките одеяла на Пейдж, купчини списания и библии, всички фланелки, оставени в гардероба от тате, когато се изнесе, и разбира се, кутии с безценните й развалени яйца. Освен това е напълнила с яйца всички джобове на пуловера и якето си.
Замислям се дали да не оставим количката, но спорът с майка би отнел много по-дълго време и би бил много по-шумен от това да й помогна. Само се надявам Пейдж да е добре, докато пренасяме багажа надолу. Ядосвам се, че първо не свалих количката, та Пейдж да ни изчака в сравнително по-безопасния апартамент, вместо във входа.
Най-после стигаме до входната врата на блока. Вече се потя, а нервите ми са изопнати.
— Запомнете — казвам им, — каквото и да се случи, не спирайте да бягате по Ел Камино, докато не стигнете до Пейдж Мил. После поемете към хълмовете. Ако се разделим, ще се срещнем на върха, ясно ли е?
Ако се разделим, няма голяма вероятност да се срещнем, където и да било, но трябва да се преструвам, че има надежда, защото може би ни е останала само тя.
Притискам ухо към входната врата на блока. Не чувам нищо. Нито вятър, нито птици, нито коли, нито гласове. Открехвам тежката врата и надничам навън.
Улиците са пусти, ако не се броят празните коли, паркирани по всички алеи. Угасващата светлина къпе бетона и стоманата със сивеещ спомен от цветове.
Бежанци и грабители владеят деня, но през нощта те се спотайват, оставяйки улиците пусти по здрач. Сега страхът от свръхестественото е силен. Простосмъртните хищници и жертвите им изглеждат склонни да се вслушат в инстинктивните си страхове и се крият до зори. Дори и най-жестоките нови улични банди оставят нощта на бродещите в тъмнината на този нов свят, каквито и да са те.
Поне така беше досега. В определен момент най-отчаяните ще започнат да се възползват от прикритието на нощта, независимо какви са рисковете. Надявам се да сме първите и да се окажем сами навън, пък билото и само за да не ми се налага да разубеждавам Пейдж да помогне на някого в беда.