Нечия ръка притиска устата ми.
Ангелът ми изшътква с шепот, по-лек от въздуха. На приглушената лунна светлина най-напред виждам металната количка. Сигурно е скочил от дивана и я е избутал дотук в частта от секундата, когато стъклото се счупи.
Става ми ясно, че ако засега с ангела сме от едната страна, всеки друг е заплаха и за двама ни.
9
Светлината под вратата шари напред-назад в полумрака.
Флуоресцентните лампи бяха включени, когато заспах, но сега е тъмно и само лунната светлина струи през прозорците. Проблясъкът в процепа под вратата се мести като лъч от фенерче, което се движи насам-натам. Или в сградата е влязъл натрапник, или майка ми е запалила фенер, когато лампите са угаснали. Сигурен знак, че мястото е обитаемо.
Тя, разбира се, е наясно с рисковете. Далеч не е глупава. Просто нейните свръхестествени хищници я плашат повече от естествените. Затова за нея понякога е по-важно да светне в тъмното, с цел да прогони злото, вместо да остане незабелязана за простосмъртните. Голяма съм късметлийка.
Макар че е окован и бута метална количка, ангелът се прокрадва до вратата по-безшумно от котка.
В белите му превръзки са се просмукали тъмни петна, наподобяващи фигури на Роршах. Дори да е достатъчно як, за да скъса намотани пластове лента, все още е ранен и кърви. Колко силен е всъщност? Достатъчно, за да прогони шестима улични разбойници, стигнали в отчаянието си да бродят през нощта?
Внезапно ми се приисква да не го бях оковавала. Който и да е натрапникът, вероятността да не е сам е голяма, особено през нощта.
— Здрасти-и-и — закачливо подвиква мъжки глас в тъмното. — Има ли някой вкъщи?
Лобито е застлано с килим и добивам представа за броя им чак след като чувам трясък от различни посоки. Звучат, сякаш са поне трима.
Къде е мама? Имала ли е време да избяга и да се скрие?
Оглеждам прозореца. Няма да се счупи лесно, но щом бандитите успяха, и аз би трябвало да се справя. Сигурно е достатъчно голям, за да прескоча отвън. Благодаря, на който и да е останал на света бог, задето сме на приземния етаж.
Натискам стъклото, за да проверя здравината му. Ще ми отнеме време да го счупя. Пък и шумът от многократните удари по прозореца ще отекне из цялата сграда.
Отвън членовете на бандата си подвикват. Реват и крещят, трошат и блъскат. Представлението им цели да ни уплашат достатъчно, когато ни намерят. Сега звучат поне като за шестима.
Отново поглеждам към ангела. Заслушал се е, сякаш преценява възможностите си. Вероятността ранен и прикован към метална количка да надбяга улична банда е почти нулева.
От друга страна, ако счупването на прозореца привлече бандитите, те ще насочат цялото си внимание към ангела веднага щом го видят. Той е същинска златна мина, а те — щастливите миньори. Има голяма надежда с мама да се измъкнем в хаоса. А после какво? Ако ангелът е мъртъв, как ще ми каже къде да открия Пейдж.
Или бандата просто ще счупи няколко неща, ще разграби храната в кухнята и ще се омете.
Женски писък пронизва нощта.
Майка ми.
Мъжете подвикват подигравателно. Приличат на развеселена глутница кучета, притиснала котка в ъгъла.
Хващам един стол и удрям прозореца. Чува се силен трясък, стъклото се огъва, но не се чупи. Опитвам се по всякакъв начин да отвлека вниманието им с надеждата шумът да ги накара да забравят за майка ми. Удрям пак. И пак. Трескаво се опитвам да счупя прозореца.
Тя изпищява повторно. Виковете се приближават към мен.
Ангелът грабва металната количка и я мята към прозореца. Във всички посоки политат стъкла. Свивам се, но една далечна част от съзнанието ми е наясно, че ангелът се е преместил, за да ме защити с тялото си от парчетата стъкло.
Нещо блъска силно заключената врата на офиса ни. Тя изтраква, но резето издържа.
Хващам количката и я избутвам до перваза на прозореца — искам да помогна на ангела да излезе навън.
Вратата ведно с пантите си се откъртва с трясък и рикошира от стената.
Ангелът ми хвърля бърз строг поглед и заповядва:
— Бягай.
Изскачам през прозореца.
Приземявам се в крачка. Стрелвам се край сградата и търся задния вход или счупен прозорец, за да се върна вътре. Съзнанието ми е препълнено с мисли за вероятните беди, сполетели майка ми, ангела, Пейдж. Изпитвам почти непреодолим импулс да се скрия под някой храст и да се свия на кълбо. Да затворя очи, уши, умът ми да спре да работи и просто да лежа там, докато всичко престане да съществува.