Кръстосвам ръце зад гърба си и повдигам крилете. Те се поклащат и излизат от равновесие. Все едно отзад държа прът на знаме. Успявам да ги хвана стабилно и пристъпвам напред.
С отчаяна надежда крилата да изглеждат естествено в сенките, прекатурвам с ритник една помощна маса и — удивително как — непокътната ваза върху нея. Неочакваният трясък привлича вниманието им.
За секунда настъпва мълчание и те се взират в тъмния ми силует. В името на всичко свято и сатанинско, дано наподобявам Ангела на смъртта. Ако помещението беше добре осветено, щяха да видят как една мършава тийнейджърка едва крепи две големи крила зад гърба си. Но се уповавам на сумрака да виждат единственото нещо, способно да смрази кръвта им.
— Какво става тук? — разчитам гласът ми да звучи, сякаш ми е ужасно забавно. — Михаил, Гавраил, елате да видите — подвиквам зад гърба си, все едно сме повече. Сещам се единствено за имената на Михаил и Гавраил. — Маймуните май си въобразяват, че могат да нападат някой от нашите.
Мъжете замръзват. Всички ме гледат втренчено.
В момента, докато задържам дъха си, вероятностите се завъртат из помещението като колело на рулетка.
Тогава се случва нещо много лошо.
Дясното ми крило се поклаща и се свлича леко надолу. Бързам да го наместя и се размърдвам, за да го хвана по-добре, но това привлича вниманието им още по-силно, защото крилото започва да маха нагоре-надолу.
В дългата секунда, преди всички да възприемат случилото се, виждам как ангелът обръща очи нагоре — прилича на тийнейджър, станал свидетел на грандиозен провал. Някои същества са просто неблагодарни.
Пръв ангелът нарушава тишината. Той повдига количката, замахва с нея към тримата мъже пред себе си и ги поваля, все едно са кегли за боулинг.
Други трима тръгват към мен.
Пускам крилата и притичвам от лявата им страна. Номерът при схватка с много нападатели е да не се биеш с всички едновременно. Не е като във филмите — съперниците не чакат на опашка, за да ти наритат задника, искат да ти се нахвърлят вкупом, сякаш са глутница вълци.
Танцувам в полукръг около тях, докато мъжът най-близо до мен излиза пред другите двама. Нужна им е само секунда, за да го обградят, но за мен е достатъчно да го ритна силно в слабините. Той се превива надве и независимо, че умирам от желание да приема поканата да го ударя с коляно в лицето, приятелите му са с предимство.
Подскачам от другата страна на превилия се мъж и принуждавам двамата да се подредят един зад друг, за да го заобиколят. Правя подсечка на ранения и той се стоварва върху женомразец номер две. Последният се хвърля върху мен, търкаляме се по пода и се борим за позицията отгоре.
Оказвам се отдолу. Той е с четирийсет и пет килограма по-тежък от мен, но многократно съм се упражнявала да се бия, при такова положение.
Мъжете имат склонност да се бият с жени по-различно, отколкото с други мъже. Много голям процент от битките между мъже и жени започват с нападение на мъжа в гръб и почти мигновено свършват на земята с жената отдолу. Затова умелата жена боец трябва да знае как да се отбранява по гръб.
Докато се боричкаме, измъквам крака си изпод тялото му за опора. Подпирам се. После с извъртане на хълбока го преобръщам на една страна.
Той пада по гръб. Не му позволявам да се ориентира и забивам пета в слабините му.
Изправям се мигновено и започвам да ритам главата му, преди да се е свестил. Удрям го толкова силно, че главата му се мята напред — назад.
— Браво! — Ангелът ме наблюдава, застанал под ореол от лунна светлина зад окървавената количка.
Около него лежат стенещите тела на неканените ни гости. Някои са неподвижни и аз се чудя дали са живи. Той кима одобрително — явно гледката му допада. Смъмрям се наум, когато осъзнавам, че съм доволна от похвалата му.
Един от мъжете се изправя, олюлявайки се, и се втурва към вратата. Държи главата си, сякаш го е страх да не падне от раменете му. Като по сигнал стават още трима и залитайки, излизат навън, без да поглеждат назад. Останалите лежат на пода и дишат тежко.
Чувам тих смях и осъзнавам, че е на ангела.
— Изглеждаше нелепо с онези криле — подхвърля той.
Устната му и една драскотина над окото му кървят, но изглежда спокоен и на лицето му грее усмивка.
С треперещи ръце измъквам от джоба си ключа за катинара на веригата и му го хвърлям. Той го улавя, макар и все още да е окован.