— Да се махаме оттук — не звуча толкова треперливо, колкото се чувствам.
От адреналина след битката буквално се треса. Ангелът се отключва, протяга се и изпуква китките си. После сваля със замах от раменете на един стенещ на пода мъж доченото му яке и ми го хвърля. Обличам го с благодарност, независимо че ми е по-голямо с около десет размера.
Той се отбива до ъгловия офис, а аз чевръсто увивам крилете му в одеялото. Изтичвам до картотеката да взема меча и го засичам във фоайето, когато се връща с раницата ми. Под втренчения му поглед привързвам за раницата одеялото, стараейки се да не го пристягам прекалено силно, и я слагам на гърба си. Не би било зле да имах раница и за него, но той и бездруго не би могъл да я носи на ранения си гръб.
Вижда меча и на лицето му изгрява великолепна усмивка, сякаш е видял отдавна изгубен приятел, а не красиво парче метал. За миг неподправената му радост спира дъха ми. Мислех, че никога повече няма да видя подобно изражение на нечие лице. Олеква ми само защото съм наблизо.
— Пазила си меча ми през цялото време?
— Сега мечът е мой. — Тонът ми е по-груб, отколкото положението го налага. Щастието му е толкова човешко, че за кратко забравям какво всъщност е той. Забивам нокти в дланта си, за да си напомня, че не бива да оставям мислите си да се реят.
— Твоят меч? Ще ти се — възразява той.
Всъщност ми се иска да спре да звучи толкова проклето човешки.
— Имаш ли представа колко верен ми е бил той през годините? — Ангелът ме поглежда изпитателно.
— Той? Нали не си от онези, дето дават имена на колите и чашите си за кафе? Това е неодушевен предмет. Преживей го.
Той посяга към меча. Отстъпвам назад, не възнамерявам да се разделям с оръжието.
— Какво, ще се биеш за него с мен ли? — Звучи, сякаш всеки момент ще прихне в смях.
— Какво ще правиш с него?
— Ще го използвам за патерица — въздиша уморено той. — Ти какво си помисли?
За момент решението виси във въздуха. Всъщност не му трябва меч, за да ме надвие — вече е свободен и на крака. Нищо не му пречи просто да си го вземе. И двамата го знаем.
— Спасих ти живота — напомням му неотстъпчиво.
— Съмнително е — веждата му леко се надига.
— Два пъти.
Отпуска ръката, протегната към оръжието.
— Няма да ми го върнеш, нали?
Придърпвам инвалидната количка на Пейдж и пъхам меча в джоба на облегалката. По-добре да владея положението, докато е твърде уморен, за да спори. Или наистина е изтощен, или просто е решил да ме остави да му го понося като мъничък рицарски оръженосец. Поглежда към меча с половин усмивка и вече разбирам — причината е втората.
Обръщам количката на Пейдж и я избутвам навън.
— Количката едва ли ще ми трябва повече. — Звучи изтощен и съм готова да се обзаложа, че не би отказал на предложението ми да го бутам.
— Не е за теб. За сестра ми е.
Докато напредваме в нощта, той запазва мълчание, но аз знам какво си мисли: Пейдж никога няма да види инвалидната количка.
Нека върви по дяволите.
10
Силиконовата долина се намира на около половин час път с кола от гората по хълмовете, или на около четирийсет и пет минути от Сан Франциско, ако караш по магистралата. Подозирам, че пътищата ще бъдат задръстени с изоставени коли и отчаяни граждани. Затова се отправяме към хълмовете — там хората са по-малко, а скривалищата — повече.
Допреди няколко седмици богаташите живееха по по-ниските хълмове. Обитаваха или къщи тип ранчо с три спални за два милиона долара, или приказни имения за десет милиона. Стоим далеч от тях, защото е логично да примамват лоши посетители. Ние си избираме малка къща за гости зад едно от именията. Не е твърде луксозна и не привлича вниманието.
Ангелът просто ме следва, без да коментира — нямам нищо против. Откакто напуснахме офиссградата не е казал много. Прекарахме дълга нощ и когато стигаме до вилата, той едва стои на краката си. Успяваме да се доберем до къщата малко преди да връхлети буря.
Странно. В някои отношения той е шокиращо силен. Биха го, осакатиха го, кървя в продължение на дни и пак е способен да отблъсне неколцина мъже наведнъж. Изглежда никога не му става студено, независимо че не носи нито фланелка, нито яке, но ходенето май му се отразява зле.
Най-сетне сядаме в колибата и дъждът плисва. Той развързва ботушите си. Краката му, възпалени и покрити с мехури, са розови и уязвими, сякаш не ги използва много. Изглежда правдоподобно. Ако имах криле, вероятно и аз щях да прекарвам повечето си време в полет.