Ровя в раницата и намирам малката аптечка. Вътре има опаковки с пластири за мехури. Приличат на лепенките за рани, но са по-големи и здрави. Подавам опаковките на ангела. Той отваря една и започва да се взира в лепенката, сякаш никога не е виждал такова нещо.
Първо разглежда страната с телесен цвят, с един тон по-светла от кожата му, после — страната с марлята и накрая отново външната страна. Поставя я върху окото си като пиратска превръзка и прави физиономия.
Устните ми леко се разтягат, колкото и да ми е трудно да повярвам, не съм изгубила способността си да се усмихвам. Вземам я от ръката му.
— Ще ти покажа как се използва. Дай да ти видя крака.
— В света на ангелите това е много интимно желание. Обикновено са ми нужни вечеря, вино и наелектризиращ разговор, за да отдам краката си.
Обяснението му изисква остроумен отговор.
— Все едно — махвам аз.
Добре де, явно няма да получа наградата за духовита жена на годината.
— Искаш ли да ти покажа как да ги използваш, или не? — Тонът ми е кисел. Това е най-доброто, което мога да направя в момента.
Той протяга краката си. Възпалените червени петна по петите и палците му крещят за нежна грижа. На едната пета зее спукан мехур.
Поглеждам оскъдния запас от пластири. Налага се да използвам всичко за неговите крака. Дано моите да издържат. Внимателно поставям лепенка върху спукания мехур, а вътрешният ми глас отново се обажда: „Той няма да остане с теб повече от два дни. Защо прахосваш ценни запаси за него?“.
Ангелът изважда парченце стъкло от рамото си. През целия път дотук се е занимавал с това, но продължава да намира още. Ако не беше застанал пред мен, когато счупи прозореца, и аз щях да съм цялата в стъкълца. Почти съм сигурна, че не е възнамерявал специално да ме предпази, но няма как да не съм му благодарна, задето го бе сторил.
Внимателно попивам със стерилна марля гнойта и кръвта. Ако така или иначе развие инфекция, тя ще се дължи на дълбоките рани по гърба му, а не на няколкото мехура по краката. При мисълта за изгубените му криле ръцете ми пипат по-внимателно от обикновено.
— Как се казваш? — питам нехайно.
Не ми трябва да знам. Всъщност не искам да знам. Ако го свързвам с име, би изглеждало, че по някакъв начин сме от едната страна на барикадата, а е невъзможно да се случи някога, сякаш признавам вероятността да станем приятели. Изключено е. Какъв е смисълът да се сприятеляваш с палача си?
— Рафи.
Заинтересувах се за името, колкото да го разсея от мисълта, че се налага да използва краката вместо крилете си. Въпреки това сега ми се струва в реда на нещата да знам.
— Ра-фи — повтарям бавно. — Звучи добре.
Каменното му изражение не го напуска, но погледът му омеква, все едно се усмихва. Поради някаква причина, лицето ми пламва.
Покашлям се, за да разсея напрежението.
— Рафи с подутите крака.
Думите ми го карат да се усмихне. Така наистина прилича на човек, когото би искал да опознаеш. Неземно красив мъж, за какъвто мечтае всяко момиче.
Само че не е мъж. И е прекалено неземен. Да не споменавам, че нашето момиче не мечтае за нищо друго, освен за храна, подслон и закрилата на семейството си.
Прилежно разтърквам с пръст краищата на лепенката, за да не падне. Той рязко поема дъх — не знам дали от болка, или от удоволствие. Старая се да не отклонявам поглед от работата си.
— Е, няма ли и ти да ме попиташ как се казвам?
Иде ми да се ритна. Прилича на флиртуване. Не е така, разбира се. И от къде на къде? Поне се въздържах да не се изкикотя.
— Вече знам името ти.
Имитира съвършено гласа на майка ми:
— Пенрин Йънг, веднага отвори вратата!
— Много добре. Звучиш точно като нея.
— Сигурно си чувала старата поговорка: „Знаеш ли нечие истинско име, ставаш силен“.
— Вярно ли е?
— Случва се и да бъде. Особено в междувидовите отношения.
— Тогава защо ми каза твоето?
Обляга се назад и нехайно свива рамене като лошо момче.
— Как те наричат, ако не знаят името ти?
След кратко мълчание отговаря:
— Гневът Божий.
С бавно, премерено движение отдръпвам от крака му ръката си, за да не се разтрепери. Ако някой ни наблюдава отстрани, непременно ще си помисли, че му отдавам почит. Той седи на стола, а аз коленича в краката му със сведена глава. Ставам бързо, за да го гледам отвисоко. Поемам дълбоко въздух, изправям рамене и се взирам право в очите му.