Мама стиска ръката ми и се взира в нощта. Очите й са изпълнени със страх. През последната година, откакто татко ни напусна, тя плака толкова много, че сега лицето й непрекъснато е подпухнало. Изпитва особен страх от тъмното, ала не мога да й помогна. Започвам да й обяснявам, че всичко ще бъде наред, но лъжата пресъхва в устата ми. Излишно е да й вдъхвам кураж.
Поемам дълбоко въздух и отварям широко вратата.
2
Внезапно се чувствам уязвима. Мускулите ми се стягат, сякаш очаквам да ме застрелят всеки момент.
Хващам количката на Пейдж и я изкарвам от сградата. Оглеждам небето, а после се озъртам наоколо като зайче, побягнало от хищници.
Сенките бързо се спускат над изоставените сгради, коли и умиращите храсти, които никой не е поливал от шест седмици. Уличен художник е нарисувал със спрей на стената на отсрещния блок гневен ангел с внушителни криле и меч. Огромна пукнатина преминава на зигзаг през лицето на ангела и му придава вид на обезумял. Отдолу начинаещ поет е надраскал думите: „Кой ще ни опази от пазителите?“.
Потръпвам от дрънченето на пазарската количка на майка, докато тя я избутва на тротоара през вратата. Стъпваме по стъкла — доказателство, че сме се укривали в апартамента по-дълго от необходимото. Прозорците на първия етаж са счупени.
А някой е заковал перо на вратата.
Не вярвам дори за секунда това да е истинско ангелско перо, независимо че замисълът е такъв. Никоя от новите банди не е толкова силна или богата — все още не.
Перото е било потопено в червена боя, а тя е покапала по дървото. Поне се надявам да е боя. През последните няколко седмици съм виждала този гангстерски символ върху супермаркети и аптеки — предупреждение за лешоядите. Не след дълго членовете на бандите ще си присвоят всичко, останало на по-високите етажи. За тяхно съжаление ние няма да бъдем там. Засега са заети да завземат територии, преди конкурентите им да са се добрали до тях.
Притичваме до най-близката кола и залягаме.
Не е нужно да поглеждам назад, за да разбера дали мама ме следва. Дрънченето на пазарската количка ми подсказва, че тя се движи. Хвърлям бърз поглед нагоре, после настрани. В сенките няма движение.
За първи път, откакто замислих плана ни, усещам зрънце надежда. Дано това да е една от нощите, когато по улиците няма да се случи нищо. Без банди, без оглозгани животински остатъци на сутринта, без викове, отекващи в нощта.
Ставам все по-сигурна, докато прескачаме от кола до кола и се движим по-бързо, отколкото съм очаквала.
Завиваме по Ел Камино Реал — основна пътна артерия в Силиконовата долина. Според учителя ми по испански името означава „кралски път“. Подходящо е, като се има предвид, че местните аристократи — основателите и първите служители във фирмите с най-напредналите технологии в света — вероятно са попадали в задръстване на този път подобно на всички останали.
Пресечките са задръстени с изоставени коли. Преди шест седмици не бях виждала такова нещо в долината. Шофьорите тук винаги са били възможно най-съвестни. Ала пукотът на смартфони под краката ми наистина ме убеждава, че апокалипсисът е настъпил. Единствено краят на света е в състояние да накара екологично загрижените ни технолози да захвърлят най-новите си играчки на улицата. На практика това е светотатство, макар и в момента телефоните да са просто излишен товар.
Замислих се дали да не се движим по малките улици, но бандите най-вероятно се крият там, където са по-незабележими. Независимо че е нощ, ако ги предизвикаме на тяхна територия, не е изключено да рискуват да излязат на открито заради плячката в пазарската количка. Отдалеч едва ли личи, че е пълна с празни бутилки и парцали.
Тъкмо се готвя да надникна над един джип, за да набележа следващата ни спирка, когато Пейдж се навежда през отворената врата на колата и взема нещо от седалката.
Енергиен десерт. Неотворен.
Подава се измежду пръснати листа, изпаднали сякаш от нечия торба. Би било уместно да го вземем, да побегнем и да го изядем на безопасно място. Ала през последните няколко седмици научих колко лесно стомахът надделява над мозъка.
Пейдж разкъсва опаковката и разчупва десерта на три. Лицето й сияе, докато ни раздава парчетата. Ръката й трепери от глад и вълнение. Независимо от това оставя за себе си най-малкото.