— Не ме е страх нито от теб, нито от твоя вид, нито от твоя Бог.
Част от мен се свива в очакване на мълнията — защото съм сигурна, че тя ще удари. Не се случва нищо. Не се чува дори разтърсваща гръмотевица в бурята навън. Ала страхът не ме напуска. Аз съм мравка на бойното поле на боговете. Няма място за гордост или его, само малка ниша за оцеляване. Въпреки това не мога да се удържа. За кои се мислят? Добре! Мравки сме, но това поле е нашият дом и имаме пълното право да живеем в него.
Изражението му се променя съвсем бегло и бързо се вкаменява с богоподобния му маниер. Не съм сигурна какво означава, но безумното ми твърдение явно му въздейства по някакъв начин, пък било и само да го забавлява.
— Не се и съмнявам, Пенрин.
Произнася името ми, сякаш вкусва нещо ново, плъзга го по езика си, за да види дали му харесва. В изказа му долавям определена интимност, от която се чувствам неудобно.
Хвърлям останалите пластири в скута му.
— Сега знаеш как да ги използваш. Добре дошъл в моя свят.
Обръщам му гръб, за да подчертая, че не се страхувам. Поне така си повтарям. А и докато съм с гръб към него, не се притеснявам да оставя ръцете си леко да треперят. Бъркам в раницата да извадя нещо за ядене.
— Защо изобщо сте тук? — питам, докато ровя за храна. — В смисъл, очевидно не сте дошли за приятелски разговор, но защо държите да се отървете от нас? Какво сме направили, за да заслужим изтребление?
— Нямам представа — вдига рамене той.
Поглеждам го втренчено със зяпнала уста.
— Хей, не командвам аз — подвиква той. — Ако бях добър търговец, щях да ти надрънкам куп празни приказки, които звучат съдържателно. Истината е, че всички напредваме опипом в тъмнината. Понякога се сблъскваме с ужасни неща.
— Това ли е всичко? Изключено е да е толкова случайно.
Не знам какво искам да чуя, но не е това.
— Винаги е толкова случайно.
Звучи по-скоро като закоравял войник, отколкото като какъвто и да било ангел. Едно е сигурно — няма да получа много отговори от него.
Вечерята ни се състои от готови спагети и два енергийни десерта. Има и шоколадчета, откраднати от офиса. Мечтая си да запалим огнището, ала димът от комина ще бъде сигурен знак, че колибата е обитаема. Същото важи и за лампите. В раницата нося две фенерчета, но най-вероятно фенерът на майка беше привлякъл бандата, затова хрупаме сухите спагети и прекалено сладките енергийни десерти на тъмно.
Той поглъща порцията си толкова бързо, че няма как да не го изгледам втренчено. Не знам кога е ял за последен път, положително обаче не се е хранил, откакто го познавам. А и бързото му изцеление също е изразходвало, предполагам, доста калории. Не разполагаме с много и все пак му предлагам половината от дажбата си. Ако беше останал буден през последните два дни, щеше да ми се наложи да му дам много повече.
Държа протегната дланта си с храната достатъчно дълго, за да се сконфузя.
— Искаш ли я? — питам.
— Зависи защо ми я даваш.
Свивам рамене.
— Понякога, докато напредваме опипом в тъмнината, се натъкваме на нещо хубаво.
Той ме гледа още една секунда и взема предложената храна.
— Няма обаче да деля с теб шоколада.
Знам, че трябва да пестя шоколада, но не мога да се въздържа да не изям повече от планираното. Блажената мекота и сладкият взрив в устата ми носят рядко постигано успокоение — как да го пропусна? Въпреки това няма да позволя да изядем повече от половината провизии. Набутвам останалото дълбоко на дъното на раницата, за да не се изкушавам.
Апетитът ми за сладко явно е изписан по лицето ми, защото ангелът ме пита:
— Защо просто не го изядеш? Утре може да хапнем нещо друго.
— За Пейдж е.
Решително затварям ципа на раницата, без да обръщам внимание на замисления му поглед.
Чудя се къде е майка. Винаги съм я подозирала за по-умна от баща ми, независимо че именно той има магистърска степен по инженерство. Въпреки това цялата й животинска хитрост няма да й помогне, когато налудничавите й инстинкти надмогнат вниманието й. Някои от най-лошите моменти от живота ми се дължат на нея. Все пак се надявам да е открила подслон от дъжда и да е намерила нещо за вечеря.
Пак ровя из раницата. Изваждам последната стиропорена чаша готови спагети. Отивам до вратата и я оставям навън.