Щом врагът му обръща гръб, раненият ангел се свлича на колене между отрязаните си криле. Изглежда кръвта му изтича бързо и съм почти сигурна, че след няколко минути ще се просне мъртъв на пътя.
Най-накрая успявам да си поема достатъчно въздух. Той изгаря дробовете ми, но мускулите ми се отпускат от новия приток на кислород. Наслаждавам се на облекчението. Отпускам тялото си и се обръщам към улицата.
Гледката ме разтърсва.
Пейдж усилено върти колелата надолу по пътя.
Над нея Ръждивия спира да се издига, кръжи като лешояд и започва да се снишава към сестра ми.
Побягвам със скоростта на куршум.
Дробовете ми крещят за въздух, но не им обръщам внимание.
Ръждивия ме поглежда самодоволно. Докато бягам, вятърът от крилете му разпилява косата ми назад.
Толкова е близо, толкова е близо. Само малко по-бързо. Аз съм виновна. Ядосах го достатъчно, за да нарани Пейдж от чиста злоба. Вината ме настървява да искам още по-неистово да я спася.
Ръждивия подвиква:
— Бягай, маймунке! Бягай!
Две ръце посягат надолу и сграбчват Пейдж.
— Не! — изпищявам, протягайки ръце към нея.
Тя се издига във въздуха и крещи името ми.
— Пенрин!
Хващам края на панталоните й, пръстите ми се вкопчват в жълтата звезда, пришита от мама върху плата за защита от зли сили.
За един кратък миг си вярвам, че ще я издърпам обратно. За момент стегнатите ми гърди започват да се отпускат в очакване на облекчението.
Платът се изплъзва от ръката ми.
— Не! — Подскачам, за да я хвана за краката. Върховете на пръстите ми докосват обувките й. — Върни я обратно! Не ти трябва! Тя е просто едно малко момиче! — В края на изречението гласът ми пресилва.
За нула време ангелът е отлетял твърде високо, за да ме чуе. Независимо от това, викам по него и продължавам да ги преследвам надолу по улицата, дори след като писъците на Пейдж заглъхват в далечината. Сърцето ми буквално спира при мисълта, че може да я пусне от толкова високо.
Времето минава, а аз стоя запъхтяна на улицата и наблюдавам как петънцето в небето се стопява и изчезва.
5
Пейдж отдавна изчезна в облаците, а аз продължавам да се озъртам наоколо и да търся майка си. Грижа ме е за нея обаче отношенията ни са по-сложни от обичайните между майка и дъщеря. Розовата обич, присъща за родител и дете, е белязана с черни прорези и опръскана с различни оттенъци на сивото.
От нея няма и следа. Пазарската количка лежи прекатурена настрани, а безполезното й съдържание е пръснато до камиона, където се бяхме скрили. Колебая се, преди да извикам.
— Мамо? — Всеки или всичко, което може да бъде привлечено от шум, вече би трябвало да е тук, наблюдавайки от сенките.
— Мамо!
На изоставената улица не помръдва нищо. Дори тихите наблюдатели зад тъмните прозорци на двата тротоара да са видели накъде се е запътила, никой не проявява желание да ми каже. Опитвам се да си спомня дали не съм видяла да я сграбчва друг ангел, но виждам само безжизнените крака на Пейдж, докато някой я повдига от количката. Каквото и да се бе случило около мен в онзи момент, нямаше да го забележа.
В цивилизования свят, където има закони, банки и супермаркети, е голям проблем да си параноичен шизофреник. Но в свят, където банди използват банките и супермаркетите като пунктове за измъчване, леката параноя е предимство. Въпреки това шизофренията остава проблем. Изобщо не е полезно да не различаваш реалността от фантазията.
Все пак има голям шанс мама да е офейкала, преди положението да стане твърде напечено. Сигурно се крие някъде, най-вероятно ме следва и ще се покаже, когато се почувства в безопасност.
Отново оглеждам околността. Виждам само сгради с тъмни стъкла и безполезни коли. Ако не бях прекарала седмици, надничайки скришом през един от онези тъмни прозорци, вероятно щях да повярвам, че съм последният човек на планетата. Сега знам, че някъде там, зад бетона и стоманата, има поне няколко чифта очи, чиито собственици обмислят дали си струва рискът да изскочат на улицата, за да плячкосат крилете на ангела, а и всяка друга част от тялото му, която могат да отрежат.