— Какво правиш?
Мисля да му обясня за майка ми, но се отказвам.
— Нищо.
— Защо оставяш храна отвън на дъжда?
Откъде е разбрал, че е храна? Твърде тъмно е, за да види чашата, със спагети.
— Колко добре виждаш в тъмното?
Следва кратко мълчание, сякаш обмисля дали да отрече способността си да вижда на тъмно.
— Почти толкова добре, колкото и през деня.
Трупам информацията. Навярно току-що научената на пръв поглед незначителна подробност ще спаси живота ми. Иначе кой знае какво щях да правя, като открия другите ангели? Например да се опитам да се скрия в тъмното, докато се промъквам в гнездото им. Щеше да бъде неподходящ момент да установя колко добре виждат в мрака.
— Е, защо оставяш ценна храна навън?
— В случай че майка ми е наоколо.
— Няма ли да влезе?
— Може би да. А може би не.
Той кима, уж разбира, но това, естествено не е възможно. За него, изглежда, всички хора са луди.
— Прибери храната, аз ще ти кажа, ако се приближи.
— И как ще разбереш дали е наблизо?
— Ще я чуя. Само дано дъждът не стане твърде шумен.
— Колко остър е слухът ти?
— Моля?
— Ха-ха — изсмивам се сухо. — Понякога тези неща имат голямо значение, когато спасявам живота си.
— Дори не знаеш къде е и дали е жива — подхвърля безучастно, все едно говори за времето.
— Но знам къде си ти и знам, че ще се запътиш обратно към другите ангели, дори и само за да им отмъстиш.
— А, така значи? Не успя да изкопчиш информацията от мен, когато бях слаб и безпомощен, и сега големият ти план е да ме последваш до гнездото на змиите, за да спасиш сестра си. Този замисъл е толкова добър, колкото хрумването ти да подплашиш онези мъже, преструвайки се на ангел.
— Всяко момиче трябва да умее да импровизира в зависимост от положението.
— Положението излезе извън контрола ти. Следваш ли този път, ще намериш смъртта си. Затова послушай съвета ми и бягай в обратната посока.
— Не разбираш. Не става въпрос да вземам логични, оптимални решения. Нямам избор. Пейдж е безпомощно малко момиче. Сестра ми е. Единствената точка от дневния ред е как да я спася, а не дали ще се опитам.
Той се обляга и ме изглежда преценяващо.
— Чудя се кое ще те убие първо — предаността или инатът ти.
— Нито едното, нито другото, стига да ми помогнеш.
— И защо да го правя?
— Спасих ти живота. Два пъти. Длъжник си ми. В някои култури щеше да си ми роб до гроб.
Трудно ми е да видя изражението му в тъмнината, тонът му обаче е скептичен и кисел.
— Наистина ме извлече от улицата, когато бях ранен, признавам. При нормални обстоятелства това би минало за спасяване на живота ми, но понеже намерението ти беше да ме отвлечеш за разпит, не се брои. А ако имаш предвид нескопосания си опит да ме „спасиш“, докато се биех с онези мъже, ще ти напомня, че ако не беше блъснала гърба ми в огромните пирони, щръкнали от стената, и не ме беше приковала към количка, изобщо нямаше да се окажа в такова положение.
Той се подсмихва.
— Направо не е за вярване как онези идиоти почти се вързаха, че си ангел.
— Не се вързаха.
— Само защото оплеска работата. Едва не прихнах, когато те видях.
— Щеше да е много забавно, ако животът ни не беше изложен на риск.
Тонът му става сериозен:
— Значи знаеш, че можеха да те убият.
— Както и теб.
От шепота на вятъра навън листата прошумоляват. Отварям вратата и прибирам чашата спагети. Склонна съм да му вярвам, че ще чуе, ако майка се приближи. По-добре да не рискуваме друг да види храната и да влезе в колибата.
Изваждам от раницата блуза и я навличам върху онази, която нося. Температурата спада бързо. Най-накрая задавам въпроса, от чийто отговор се боя:
— Какво искат от децата?
— Отвлекли са повече от едно ли?
— Виждала съм улични банди да отвличат деца. Не допусках, че ще вземат Пейдж, заради краката й, но сега се чудя дали не продават хлапетата на ангелите.
— Нямам представа какво правят с децата. Сестра ти е първата, за която чувам.
Тихият му глас ме смразява. Дъждът барабани по прозорците, а вятърът чегърта с един клон по стъклото.
— Защо те нападнаха другите ангели?