Възможно е обаче разговорът да е протекъл в друг дух. Например:
— Ах, колко се радвам, че той ще дойде! Отдавна искам да се срещна с него.
— Да, аз също съм много доволен, че най-сетне успях да се запозная с него и да го поканя у нас. Изобщо аз гледам на посещението му като на голяма чест за мен. Дано не забравя да купя поне новата му книга и да я прегледам.
И така нататък, и така нататък, на много места и в тоя дух. Съзнанието, че сме неискрени, ни е довело дотам, че смятаме всички комплименти за шаблонни фрази. Веднъж по време на прием, когато дойде главният гост — прочут писател, — една позната дама ме попита:
— Моля ви, кажете ми, какво е написал този джентълмен? Аз нямам време за четене и почти нищо не чета.
Преди да успея да отговоря, един закоравял шегаджия, който седеше наблизо и с острия си слух бе доловил въпроса на дамата, ме изпревари.
— „Манастир и сърце“ и „Адам Бъд“ — каза той.
Дамата му се усмихна с благодарност. Той я познаваше отдавна и затова му беше известно, че тя през целия си живот бе прочела само тези две литературни произведения и че те напълно й допадаха. Той знаеше също, че дамата не помни, разбира се, че авторът на тези книги е съвсем друго лице.
Точно така се оказа. През цялата вечер дамата досаждаше на знаменития писател с възторжени похвали за тези книги. Когато си тръгваше обаче, тя каза на шегаджията:
— Все пак струва ми се, че този ваш литературен лъв не се отличава с излишна скромност. Сам твърдеше, че „Манастир и сърце“ и „Адам Бъд“ са най-добрите произведения на съвременната литература.
Добре би било читателите да помнят имената на авторите, за да се избягват подобни недоразумения. Същото се отнася и за театралните зрители.
Един наш известен драматург ми разказа, че веднъж предложил на позната съпружеска двойка билети за представление на една негова пиеса, без обаче да предупреди съпрузите кой е авторът на тази пиеса. Погрижил се да ги снабди и с програма, но те дори не погледнали в нея, както правят мнозина театрални зрители. По време на представлението лицата на съпрузите все повече и повече се удължавали. Драмата очевидно не им допадала. Те едва дочакали края на първо действие и напуснали театъра. Когато по-късно срещнали драматурга, който тази вечер завоювал особено голям успех, те му казали колко са учудени, гдето е могъл да им предложи билети за представление на такава скучна пиеса. Добре, че тримата се познавали отдавна, пък и драматургът беше разбран човек. Той само се засмял и весело им казал, че не бива да се вечеря така обилно, преди да се отиде на театър. Те наистина били вечеряли заедно у Кътнър, където, както е известно, хранят до претъпкване.
Един мой млад приятел — не богат, но от стар аристократичен род — се ожени несполучливо за дъщерята на богат канадски фермер, която беше много мило, открито и не глупаво, но прекалено доверчиво момиче.
Срещнах го три месеца след като се беше върнал в Лондон, и поведохме следния разговор:
— Е — попитах го аз, — как се чувстваш в новото положение?
— О, щях да бъда безкрайно щастлив, ако жена ми нямаше един много голям недостатък! — възкликна той. — Тя е много мила, но — представи си — вярва на всичко, което й говорят.
— Нищо — утеших го аз, — това ще мине. В столицата тя бързо ще се избави от този недостатък.
— Надявам се и аз, но засега е много неловко.
— Вярвам ти. Представям си в какви неудобни положения се поставя със своята доверчивост.
— Тя няма светско възпитание и такт — подхвана той. — Сама съзнава това и ми го каза, когато се сгодявахме. Сега обаче изведнъж й се стори (по-точно, някой й го е казал на шега), че е съвършена и в светското си възпитание, но преди не го е знаела. Тя дрънка на пиано като ученичка, която свири в празнични дни за развлечение на гостите на своите родители, както става в домовете на еснафите. У нас за съжаление е същото. Всичко започва с това, че някой помолва жена ми да посвири. Отначало тя се дърпа, като уверява всички, че свири лошо. На свой ред пък всички я уверяват, че говори така само от излишна скромност, че са чували вече от други каква великолепна музикантка е, че горят от нетърпение да я чуят и те. След тези настойчиви молби тя, разбира се, се предава. Толкова е добродушна и мекосърдечна — мисли само как да достави удоволствие на другите. Ако я помолят да се изправи на глава, за да зарадва някого, тя ще го направи, честна дума.
И тъй тя сяда и започва да свири. Изпълнението й е невъзможно, но слушателите се възхищават, намират, че тя има „необикновено, своеобразно“ туше (те са напълно прави, но не в смисъла, в който го схваща жена ми) и изказват учудване и съжаление, че не е станала професионална пианистка. Тя слуша тези неискрени комплименти и в края на краищата сама започва да се чуди как наистина не й е дошло на ум да стане музикална знаменитост.