Неприятна изненада очакваше момчето: момичето изглеждаше живо въплъщение на неутешима скръб и сякаш не забелязваше нищо около себе си. Момчето направи непредпазливо още една крачка и в същия миг момичето го удари по главата с дълга дървена кутия — навярно за моливи. Изглежда, момчето имаше здрава глава — звукът от удара се разнесе като ехо по долината. На връщане отново срещнах момичето.
— Пострадала ли е много шапката?
— А, не — отговори момичето и се усмихна. — Освен това тя е съвсем стара. Аз си имам по-хубава за празник.
Ратаят и всеобщото благо
Обичам често да философствам особено с хубава пура в ръка, след сит обед. В такива минути аз разлиствам Марк Аврелий, томчето на Епикур, превода на Платоновата „Република“ и напълно се съгласявам с тях. Хората прекалено много се вълнуват за празни работи. Би трябвало да се учим на невъзмутимост. Ние имаме сили да понесем всичко, което би ни сполетяло, защото такива ни е създала природата. Глупак е този ратай с неговата несигурна дванадесетшилингова седмична заплата: би трябвало да е доволен от това, което има. Нима не са му спестени вълненията за това дали капиталът му е вложен сигурно при четирипроцентна лихва? Нима слънцето не изгрява и залязва и за него? Мнозина от нас никога не виждат изгрева, а нашите така наречени нищи братя се радват на преимуществото почти всеки ден да наблюдават това утринно празненство. Нека ликува техният демон. Защо ще страдат, ако децата им плачат от глад? Нима не е в реда на нещата децата на бедняка да плачат от глад? Така са устроили този свят боговете. И нека демонът на бедняка размишлява за ползата, която допринася за обществото с евтиния си труд. Нека ратаят помисли за общото благо.
Цивилизацията и безработицата
Онова, което цивилизацията никога няма да успее да постигне, е да осигури достатъчно работа за всички. В каменния век човек не е стоял със скръстени ръце. Когато не е бил зает с осигуряването на своя обяд, с изяждането на този обяд или със следобедния сън, той усърдно е прочиствал околностите с помощта на боздугана си от чуждестранните според него елементи. Силният човек от палеолита не по-малко от самия мистър Чембърлейн би презирал Кобдън (Ричърд Кобдън (1804–1865) — английски политически деятел, ръководител на сторонниците за свободна търговия („фритрейдърите“).). Към нашествието на чужденците обаче той съвсем не се е отнасял с примирение. Той ни се рисува във въображението като личност, макар и не много интелектуална, но толкова деятелна, че трудно бихме могли да си представим това в нашата упадъчна епоха. Седнал на дървото, той мята отгоре кокосови орехи по своя враг, а само миг по-късно е вече на земята и хвърля камъни и изкоренени пънове. Тъй като черепите и на двамата противници са били достатъчно яки, спорът неминуемо е ставал продължителен и ожесточен. А някои обрати на речта, които днес са загубили всякакво значение, са имали тогава съвсем конкретен характер.
Когато политическият деятел от палеолита е казвал например, че е „смазал своя критик“, с това той е давал да се разбере, че е успял да събори върху него дърво или цял тон земя. Когато се е споменавало, че просветеният представител на първобитното общество е „унищожил своя опонент“, роднините и приятелите на „опонента“ преставали да се интересуват за него. За всички било ясно, че той е унищожен в пълния смисъл на думата. Понякога е можело да се намери някоя негова частица, но по-голямата част от тялото му се е оказвала винаги безнадеждно размазана и разпръсната. Ако привържениците на някой пещерен жител са съобщавали, че техният лидер е „притиснал до стената своя съперник“, това не е било празно самохвалство пред аудитория от шестнайсет приятели и един вестникарски репортер. Това е означавало, че той е успял да хване своя съперник за краката и да го влачи из пещерата, след което от него е оставало само, както се казва, мокро място.