Робин гледаше втренчено брат си и имаше чувството, че между тях зейва огромна пропаст. Разстояние винаги бе имало, някакво опасно, уязвимо място в основата на техните отношения, но и двамата бяха предпочитали да не му обръщат внимание. Не говореха никога за онова, което се криеше под повърхността и така успяваха да ги останат приятели.
Но сега, каквато и да беше причината, Гайлс искаше да наруши мълчанието и да повлече и двамата в пропастта. Ако това се случи, тяхното приятелство може да се окаже непоправимо и завинаги погубено.
С отчаяната надежда, че Гайлс е готов да стъпи отново на твърда почва, Робин каза тихо:
— В дейността ми много неща бяха повече от осъдителни, но в тях нямаше и следа от желание за геройство. Разбира се, винаги имаше вероятност щастието да ми изневери, но винаги съм имал грижата, ако нещо ми се случи, непременно да бъде изпратено известие в Уолвърхемптън.
— Каква предвидливост — обади се саркастично Гайлс. — Ако го знаех, сигурно щях да спя по-спокойно.
Робин усети неволно как го обзема толкова познатото му чувство на съпротива.
— Може би си засегнат, че не се държа с главата на семейството с полагащото се страхопочитание? Подобно изискване не понасях дори от баща ни, още по-малко ще го приема от теб.
— Говоря за елементарни правила на човешка почтеност — прекъсна го Гайлс. — Изпращаше непрекъснато сведения за Англия, но собственото си семейство благоволяваше да удостояваш най-много с едно писмо на година.
Робин присви силно очи.
— А какво трябваше да ви пиша? Ами аз лъжа, крада, ако се наложи, убивам. Когато не съм зает с измами, прекарвам времето си с една жена, достатъчно умна, за да не се омъжи за мен. Още съм жив. Надявам се, че сте добре, че тази година реколтата е богата. Най-сърдечни поздрави, Робърт.
Гайлс се разхождаше бесен. Гневът беше изпълнил всяка фибра на тялото му.
— Искаш да кажеш, че съм страхливец, така ли? Бог ми е свидетел, че не съм си мръднал пръста, за да остана в Уолвърхемптън. Когато завърших Оксфорд, бях готов да дам мило и драго само и само да постъпя в армията.
Необузданата ярост на реакцията му беше потресаваща. Със съзнанието, че е улучил, без да иска, отворена рана в душата на Гайлс, Робин каза:
— Много добре зная, че не си страхливец. Откровено казано животът под един покрив с нашия баща изискваше повече смелост, отколкото някога съм проявявал.
— Един от нас трябваше да поеме отговорността за семейството — изръмжа непримиримо Гайлс — и това сигурно нямаше да си ти. Беше прекалено много зает да обикаляш света и да рискуваш живота си.
Лека полека и в Робин взе да се надига гняв.
— Аз нямах семейни задължения — заяви той рязко. — Та за мен едва се намираше място на масата. Не бях любимият син. Дали бях там или ме нямаше, Уолвърхемптън изобщо нямаше ни най-малко да се промени. Винаги съм се съобразявал с факта, че моето изчезване от Англия ще е най-добрата услуга, която мога да окажа на благородното име Андървил.
— Не ставай дете — изсъска Гайлс. — Аз бях наследникът, затова татко прекарваше с мен повече време, но той беше справедлив и към теб. Проявяваше даже истинско великодушие, като се има предвид, че поведението ти би поставило на жестоко изпитание дори търпението на светец.
— О, да, нашият великодушен, винаги справедлив баща — отвърна с горчивина Робин. — Нали теб никога те нямаше, когато татко ме докопваше и се взираше в лицето ми, сякаш не може да повярва в нещастието, че съм негов син. Наистина само веднъж го изрече — че аз съм виновен за нейната смърт, и Бог му е свидетел, че би искал тя да оживее, а не аз, но това се четеше всеки миг в очите му. Винаги!
Ето го най-сетне и сякаш беше възможно да се докосне с ръце: болезненият спомен за жената, чиято смърт беше разрушила семейството.
— Татко ти е казал това? — попита недоверчиво Гайлс.
— Да. — Робин изгледа гневно брат си, не можеше да му прости, че го е предизвикал да изрече нещо, за което не се решаваше и да помисли. — Ти никога не си го казвал на висок глас, но винаги съм знаел, че и ти го възприемаш по същия начин.
За времето, изпълнено с три удара на сърцето, се възцари мълчание. После Гайлс попита: