Робин смръщи чело.
— Господи, разбира се, че ти означаваше нещо за мен, дори много. Как можеш да се съмняваш? Сигурно помниш как непрекъснато ходех подире ти, щом се прибереше от училище. Беше наистина безкрайно търпелив с мен. Толкова много исках да съм като теб. Съзнанието, че не мога беше толкова потискащо. Бяхме просто много различни.
— Бяхме и сме — каза Гайлс, все още втренчил поглед в ръцете си.
— Но това различие не значи, че и дълбока привързаност ще е невъзможна — продължи колебливо Робин. — Ти винаги си бил за мен много повече баща от скъпоценния ни физически създател. Всичко, което научих за честта, дисциплината и лоялността, го зная от теб. — Той въздъхна. — По всяка вероятност съм станал шпионин само защото съм искал да се гордееш с мен. Това е наистина долнопробен, презрян занаят, но срещу престъпници като Бонапарт — много важен. Много ме болеше, че не одобряваш дейността ми, но след като веднъж се бях захванал, нямаше връщане назад.
Гайлс го погледна сериозно.
— Никога не съм подценявал дейността ти. Напротив, безкрайно се гордеех със смелостта ти и твоята изобретателност.
Робин вдигна вежди.
— Наистина? Но всяко наше скарване беше заради моите занимания. Презрението ти си проличаваше добре от толкова редките ти писма, а се изля щедро при последната ни среща в Лондон.
Брат му отмести поглед.
— Много съжалявам, че онази вечер изгубих самообладание, но бях толкова уплашен за теб. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеш да се прекършиш. Бях уверен, че е крайно време Великобритания да продължи борбата си без теб.
— Наистина бях тогава в доста окаяно състояние — съгласи се Робин. — Но да се оттегля за разумно съществуване в Йоркшир — това можеше направо да ме побърка. За мен беше по-добре да си продължа работата и да се уповавам на късмета си.
— Както ти каза, наистина сме много различни. За мен Уолвърхемптън е бил винаги източник на радост и отмора.
След доста дълго мълчание Робин каза почти примирено:
— След смъртта на нашата майка в Уолвърхемптън никога не е имало достатъчно любов. Тъгата и гнева на татко ни тровеха по някакъв начин всички. От теб не смееше да изисква прекалено много — от страх да не изгубиш търпение. Но аз не бих могъл да го понеса.
Гайлс се усмихна мрачно.
— Аз също се боях, че ако направя нещо, което може да утежни отношенията ни, ти може да отлитнеш като пеперуда и никога вече да не се върнеш.
Робин преглътна мъчително.
— Ти беше спасението на моето детство, Гайлс. А и сега си един от двете, не, трите човешки същества, за които съм готов да си дам живота. Съжалявам, че не ти го казах по-рано. Мъчно ми е, че си могъл, та макар и за миг, да мислиш, че нямам никакви чувства към теб.
Гайлс потри чело и така скри лицето си. Когато свали ръка, очите му бяха влажни.
— Братята трябва да се обичат, но в нашия случай бях сигурен, че единствено аз имам чувства.
Робин протегна безмълвно ръка, Гайлс я хвана и силно я стисна. Повече, отколкото при завръщането си в Уолвърхемптън, Робин имаше чувството, че най-сетне си е у дома.
— Трябваше още преди години да проведем този разговор — каза Робин, след като пусна ръката на брат си. — Но защо тъкмо днес, посред тази вечеря?
Гайлс се засмя смутено.
— Предполагам, че като съм видял колко възхитена е Дездемона от теб, всичките ми братски предразсъдъци са се съживили. Нямам абсолютно нищо против да замайваш главите на всички жени, но що се отнася до нея, наистина съм против.
— Повярвай ми, няма от какво да се боиш. Целият ни разговор се въртеше изключително и само около твоята личност. Тази жена вярва, изглежда, че можеш да вървиш по вода. Не направих нищо, за да я разубедя. Предполагам, че храниш надежди в тази насока, нали?
— Така е — усмихна се Гайлс. — А сега ще отида при нея, защото се чувствам много по-добре, когато тя е близо до мен.
Това Робин можеше да го разбере. Разговорът с брат му беше необходим и завърши добре, но той имаше чувството, че са го изстискали в емоционална центрофуга. А това означаваше, че има нужда от Макси — повече, отколкото от всичко друго на този свят.
26
Робин свари Макси да разговаря с лорд Майкъл Кениън, кестеняв мъж с яката фигура на изпитан воин. Тя тъкмо му се усмихваше.
— Лорд Майкъл ми разказваше, че сте се срещали в Испания. Ако съм го разбрала правилно, бил си предрешен тогава като ирландски свещеник.
Робин вдигна очи към небето.
— Признавам. По време на боевете в Испания там работеше цяла група свещеници-шпиони от Айриш Колидж от университета в Саламанка. Случваше ми се да се предрешвам като един от тях. — Той направи гримаса. — Тогава ме простреляха. Лорд Майкъл навярно не е споменал, че ме откри как обливам в кръв крадените си документи и прояви мъдростта да ме завлече в генералния щаб на Уелингтън.