Дездемона го погледна и облекчението изчезна. Неговото присъствие и възхищението му й бяха помогнали да се отпусне и да повярва в някакъв приказен свят. Но сега се обаждаше действителността.
Той вдигна учудено вежди.
— Та това едва ли би трябвало да те изненада. Нали още в Девънтри засегнахме този въпрос.
— Решила съм, изглежда, че ще се откажеш от предложението си, след като си имал възможност отново да размислиш — отговори тя едва чуто.
Той се усмихна със загрижената усмивка, която тя толкова обичаше.
— Не съм сигурен дали това говори за липса на доверие от твоя или от моя страна. — Усмивката му угасна. — Ти си живото доказателство, че една жена няма нужда от съпруг, за да води пълноценен живот. Дори ако решиш да се омъжиш повторно, ще те разбера, ако се спреш на по-достоен кандидат. Кажи ми го откровено и никога вече няма да засягам тази тема.
Думите му показаха на Дездемона, че не само тя се чувства несигурна.
— Не се съмнявам нито за миг, че ти ще си чудесен съпруг. Проблемът е по-скоро, че… — тя трябваше да преглътне, — че не съм сигурна дали аз ще съм за теб най-подходящата съпруга.
Той улови погледа й и здраво го задържа.
— Ти си откровена, много си хубава, имаш добро сърце и не обичаш да те правят на глупачка. За мен това са великолепни качества за една бъдеща съпруга.
На Дездемона й се искаше да се позасмее над онова, което той смяташе за важно, но погледът й му убегна.
— Не зная дали мога да ти подаря наследник. Вярно, че двамата с мъжа ми делихме много кратко време съпружеското ложе, тъй че е възможно да не съм безплодна, но вече попреминах тридесетте…
— Това няма значение — прекъсна я той рязко — Държа на теб, защото те искам за съпруга, а не за разплодна кобила. Изобщо няма да имам нещо против, ако след мене Робин или негов син наследи Уолвърхемптън. — В очите му тя прочете дълбока скръб. — Моята майка и първата ми жена умряха при раждане. Не искам да се случи и на теб.
Дездемона погледна ръцете си, здраво вкопчени в скута й една в друга. Проблемът с полуистините беше, че и двамата не бяха защитени от тях. Но тя трябваше да знае, че не може да заобиколи същинската истина.
Тя се принуди да го погледне.
— Има още една и решаваща причина, поради която се съмнявам дали ще ти бъда добра съпруга. Ти си човек с голямо сърце и искрена страст. Естествено е да си пожелаеш съпруга, способна на същите чувства. Но аз не съм сигурна дали мога да бъда такава жена.
Надяваше се той да разбере какво иска да му каже. Но това щастие не й бе отредено.
— Не би ли могла да ми го обясниш малко по-ясно? — попита той след продължително мълчание.
Раменете й се присвиха, гласът й затрепери.
— Моят мъж… твърдеше винаги, че да лежи до мен било като да спи до къс лед. Всяка уличница била по-страстна от мен.
Гайлс прекоси салона, седна на облегалката на креслото й и я прегърна.
— Спокойно, миличка — каза той, притисна буза към косата й и леко я залюля. — При нещастен брак много малко жени могат да изпитат страст. Хайде, не се самоизмъчвай заради приказките на някакъв егоистичен тип.
Дездемона се вкопчи разтреперана в него, но думите му я освободиха от нещо, което я беше измъчвало години наред.
Той я галеше нежно по косата.
— Ти си безукорно честна. Едва ли има в Лондон още една жена, способна да сочи толкова открито недостатъците си, след като един маркиз й прави предложение за женитба.
Дездемона се облегна назад и го погледна право в очите.
— Нямам за цел да се омъжвам за маркиз. Интересува ме Гайлс Андървил, най-милият, най-веселият и най-красивият мъж в цяла Англия.
Усмивка се разля бавно по лицето на Гайлс.
— Изглежда, и двамата смятаме, че женитбата е сполучлива мисъл. Та кога ще се оженим?
Преди тя да успее да отговори, той наведе глава и я целуна. Съзнанието, че желае този мъж, бе отстъпило на заден план, докато споделяше с него страховете си. Но сега то се върна и тя отвърна на нежността му и съжали само, че не е по-опитна.
Той вдигна усмихнат глава.
— Не бих казал, че целуваш като студенокръвна жена. — Той стана и я привлече за още една, много дълга прегръдка.
Дездемона изпита удоволствието от допира на широкоплещестото му мускулесто тяло. Той беше първият мъж, който събуждаше в нея приятното чувство, че е слаба жена. Притисна се към него и се забрави в целувката му.
Той се дръпна от нея. Дишаше тежко и пресекливо.
— Убеден съм, че ще можем да решим задоволително и за двама ни проблемите, които ни предстоят. А ти?
Той имаше, може би, право, но тя не искаше да рискува. Погледът й спря на вратовръзката му.
— Бракът е завинаги, Гайлс. Може би е разумно да не се впускаме в нещо толкова окончателно, преди да сме напълно сигурни. Или, по-точно казано — добави тя за по-ясно, — докато не бъда убедена, че ще мога да изпълнявам задълженията си.