— Пълна гаранция няма да има никога, Дездемона — възрази й сериозно той. — Смятам, че е напълно достатъчно да се уповаваме на това, че любовта всякога ще ни съпътства. — Той докосна бузата й с невероятно нежна ръка. — А аз те обичам. И то много.
— И аз те обичам — прошепна тя. — Но имам по-малко доверие от теб. Мисля, че ще е по-добре, ако… първо опитаме.
Той я изгледа втренчено.
— Дездемона, да не би да ми правиш недвусмислено предложение?
Тя кимна изчервена и отново наведе глава. Той я прегърна, а после се разсмя. Тя се опита, обидена, да се дръпне.
Но той я държеше здраво.
— Имаш ли изобщо представа колко ужасно е за един мъж да му заявят, че цялото му бъдеще зависи от една единствена нощ? Представата може да му подейства много сковаващо.
Когато Дездемона разбра, че той не се присмива на нея, а на себе си и над невероятната абсурдност на човешката природа, тя се присъедини към смеха му.
— Не е задължително да се ограничим с една единствена нощ. Можем да си дадем колкото време ни е нужно. — Тя му се усмихна окуражаващо и се притисна още по-силно в него. — Вярно, че отдавна не съм била толкова близо до мъж, но ако паметта не ме лъже, всичко подсказва, че съвсем не си скован.
Гайлс изстена и я притисна още по-здраво в прегръдката си.
— Искаш ли да проверим дали ще мога да те убедя, че си възможно най-добрата съпруга? — той се наведе, за още една целувка, която остави и двамата без дъх.
Тя го поведе безмълвно нагоре по стълбата към спалнята си. Главата й почиваше на рамото на Гайлс и тя беше щастлива, както никога през живота си.
Докато добре облечената двойка изчезваше в „Абингдън Ин“, недалеч от Ковънт Гардън, собственикът на отсрещното магазинче за тютюневи изделия ги зяпаше през мръсното стъкло на витрината и мигновено си спомни описанието, което му бяха дали. Русокосо момче, изтънчено като лорд и тъмнокоса, дребничка Венера, джобен формат. Брей, каза си старецът, сигурно са те.
Той се обърна към помощника си:
— Изтичай до ъгъла и кажи на Симънс, че хората, за които трябваше да внимавам, влязоха в „Абингдън“. Побързай и ако не е там, открий го. Ако свари да дойде навреме, половин крона ще е за теб.
А три фунта за него, като се приспадне половината крона. Предоволен, собственикът си позволи да запали от най-скъпите пури.
Бяха се разбрали Робин да води преговорите, защото по начало хората вземаха мъжете по-насериозно.
— Прощавайте, мога ли да говоря със собственика? — попита Робин младежа, седнал до една маса, близо до вратата.
Той вдигна глава от вестника, който четеше. Огледа пренебрежително Макси и заяви:
— Мога да ви дам стая, но трябва да платите за цял ден даже ако я използвате само един час.
— Нямаме нужда от стая — отвърна с леден тон Робин. — Искам да говоря със собственика на този хан. Веднага.
Младежът се позамисли дали да отговори троснато, но после реши друго.
— Ще видя дали Уотсън ще иска да говори с вас.
Докато чакаха, Макси сви ръце в юмруци. Ако присъствието на Робин не й действаше успокояващо, сигурно щеше да избухне. Радваше се, че не й се налага да разговаря с този нахалник. В настроението, в което се намираше, сигурно щеше да му откъсне главата.
Тя затвори очи и си наложи да диша по-спокойно. Всяка истина щеше да е за предпочитане пред неведението. Младежът се върна и посочи с палец през рамо.
— По коридора, последната врата вляво.
Уотсън беше слаб, на път да оплешивее и много раздразнителен. Без да се надига от бюрото си, излая:
— Казвайте какво искате, но по-бързо. Аз съм много зает човек.
— Името ми е лорд Робърт Андървил — каза хладно Робин. — Точно преди три месеца един от гостите ви е починал неочаквано, става дума за господин Колинс.
— Американецът. — Лицето на Уотсън стана непроницаемо. — Ами да, тук хвърли топа.
— Можете ли да ни опишете по-подробно обстоятелствата на смъртта му?
Когато ханджията не реагира, Робин настоя:
— Кой го намери? И по кое време на деня се случи? Господин Колинс беше ли още жив, когато са го намерили? Беше ли извикан лекар?
— Вас всичко това какво ви засяга?
Макси не можеше повече да се владее.
— Той ми беше баща. Следователно сигурно имам право да науча повече за последните часове от живота му.
Уотсън се обърна рязко, за да я изгледа.
— Моите съболезнования, госпожице. — После отмести поглед. — Една от камериерките го намери сутринта. Беше вече мъртъв. Докторът каза, че сигурно е било сърцето. Стана много внезапно.