— Да, но аз нямах представа за какво те моля — въздъхна Люсиен. — Тогава ми приличаше повече на безобидно приключение. Ти си умен и с подчертана дарба за езици. За теб щеше да е детска игра да останеш на континента и да координираш британската шпионска мрежа за половин Европа. Ние двамата щяхме да накараме Бонапарт да падне на колене. Кой можеше да предположи тогава, че войната ще се проточи още цели дванайсет години?
— Не се обвинявай, задето си ме подкрепил в моите безумия — засмя се Робин. — Ти си само две години по-голям от мен. Разбира се, че не можеше да знаеш какво ни очаква. И тогава, и сега аз отговарям лично за собствения си живот.
— Гайлс не е на същото мнение — каза студено Люсиен. — Мисля, че никога няма да ми прости ролята, която изиграх в твоя живот. Но да рискува собствения си живот, не е най-трудното за един шпионин. Най-мъчителна е психическата цена, която той трябва да плати, след като е участвал в една непрозрачна война.
Люсиен прехвърляше, без да спира, бастуна от едната в другата ръка.
— Аз събрах в това отношение доста опит, но поне прекарах по-голямата част от времето си в относително цивилизованата Англия. Действията ми засягаха в повечето случаи живеещи много далеч и непознати за мен хора. Това, което вършеше ти, беше далеч по-трудно.
Трогнат от загрижеността на братовчед си, Робин попита:
— Съжаляваш, че ми предложи да работя за външното министерство, или съжаляваш, че аз приех?
— Нали тъкмо това е мъчнотията — усмихна се със самоирония Люсиен. — Като шеф на информационната служба не мога да съжалявам за онова, което ти успя да свършиш — твоята дейност беше безкрайно важна и успешна. Предполагам, че си пожелавам само да не бях се чувствал толкова дяволски виновен.
Робин се засмя. Добре знаеше какво е чувство за вина.
— Люсиен, ако копнееш за прошка, с радост ти я давам. Да, признавам, че доста често съм се чувствал твърде неуютно в собствената си кожа, но през последните няколко седмици успях да тегля окончателно чертата под осъдителната си дейност. Зная, че никога няма да се гордея с онова, което вършех, но поне не се боря вече със самия себе си. — По странен начин Робин имаше усещането, че повтаря думи на Макси.
Люсиен го гледаше внимателно.
— Ако съдя по собствения си опит, намериш ли подходящата жена, тя може да направи чудеса за душевното ти състояние.
— Така е. А сега е време да проявя благодарност към тази подходяща жена. Да тръгваме ли?
29
Когато Робърт се прибра, Кандовър хаус дълбоко спеше. С помощта на Люсиен и на слисания, но готов да помогне, Симънс беше получил цялата необходима информация. Утре заран Макси щеше може би да се съгласи да го изслуша.
Той отвори вратата с ключа, който му даде Маги. Тъкмо бе заключил отново масивната врата, когато инстинктите му го предупредиха за опасност. Той се ослуша за миг внимателно в тишината, напрегна всичките си сетива и си каза, че наистина нещо не е наред. Въпреки че цялата къща спеше, на партера, където имаше малки спални, миришеше на тютюн.
Можеше да се предположи, че това не означава друго, освен че някой слуга е пушил, докато е заключвал вратата. Въпреки това Робин проследи миризмата чак до библиотеката и видя, че изпод вратата й се процежда тънка ивичка светлина.
Той влезе тихо. Макси седеше в креслото пред малка масичка. Гладката й гарвановочерна коса се спускаше по раменете, погледът й се беше спрял отсъстващ на спиралата пушек, която се вдигаше от купчинка запален тютюн. Робин се зарадва, че е излязла — от стаята си, но безизразното й лице накара сърцето му да се свие. Онова, което бе научил, щеше може би да я оживи.
Тя го погледна без изненада.
— Добър вечер. Успя ли да преровиш цял Лондон?
— Да. — Той прекоси помещението и седна на едно кресло до нея. Краката й бяха боси, а върху нощницата беше наметнала само лек пеньоар. Той си свали палтото, извади от джоба няколко сгънати листа и й ги подаде. — Сигурно трепериш. Облечи го.
Тя пое механично дрехата и я наметна. Почти изчезна сред тъмните й дипли.
— Научих някои неща, които биха те заинтересували, предполагам — каза Робин. — Искаш ли да ги чуеш сега, или да изчакам?
Тя вдигна неопределено ръка.
— Все ми е едно. Сега, ако обичаш.
Той се запита дали ще успее да я изтръгне от летаргията.
— Лорд Колингууд беше този следобед тук. Не може да се каже наистина, че разбира от хора, но е натоварил Симънс по напълно почтени мотиви със задачата да те държи настрани от Лондон. Симънс е детектив от Бау стрийт.
От една табакера от орехово дърво Макси изсипа още малко тютюн върху проблясващата купчинка в пепелника.