Тя се усмихна.
— Не мисля, че има разлика.
Той тъкмо се беше заклел да не проронва и дума, но като видя чудесната й усмивка, изостави всички съмнения.
— Пожелавам си ти да се омъжиш за мен.
Усмивката й изчезна, тя се отметна на облегалката на креслото.
— Имаш лошия навик да ми правиш предложения за женитба. Ако не си пожелаваш друго, мога някой ден да се съглася.
— Не мога да си пожелая нищо друго.
Макси погледна с въздишка преплетените пръсти на ръцете си. Докато обстоятелствата около смъртта на баща й оставаха неизяснени, можеше да отлага решението си. Но сега вече не.
Тя вдигна глава и го погледна. Физически Робин беше само на ръка разстояние от нея, но светлата му кожа, небрежната му самоувереност и аристократичната му елегантност говореха за пропаст, която не можеше да бъде преодоляна.
— Мисля, че сме твърде различни, Робин. Аз съм дъщеря на пътуващ книжар и твоите съотечественици ме възприемат по тази причина като нецивилизована дивачка, а ти принадлежиш към вековна и привилегирована култура. — Тя се опитваше да говори много уверено, сякаш решението й е повече от очевидно. — Представата за една женитба може да ти се струва сега много привлекателна, но аз съм убедена, че един ден ще съжаляваш.
— А ти ще съжаляваш ли един ден? — попита той тихо.
— Ако ти съжалиш, сигурно ще съжаля и аз — отговори тя, убедена, че думите й изясняват проблема докрай. Тя го обичаше и понасяше мъчително неговото разочарование. Колкото и добре да се прикрие той зад една учтивост, тя ще го усети.
— Грешиш. Различията между нас са незначителни, а сходствата дълбоки — каза той убедено. — И двамата сме отвергнати, Макси. Поради произхода си ти не принадлежиш изцяло нито на народа на майка си, нито на този на баща си. Добре си представям какво е трябвало да понасяш, защото и аз, въпреки че съм богат, че имам привилегии и аристократични предни, също съм човек извън своето общество. Може би нямаше да е така, ако имах майка или ако баща ми можеше да понася да ме вижда. — Кой знае, може би щях да бъда отлъчен дори ако майка ми беше останала жива при моето раждане — каза той иронично. — Всяка или всяка втора генерация Андървиловци си има по една черна овца, а мен ме увериха още преди да проходя, че това съм именно аз. Достатъчно беше да ми забранят нещо, и то вече ме привличаше. Всяка моя грешка беше доказателство за вродената ми лошотия. Поставях под съмнение неща, които не бива да се поставят под съмнение, противопоставях се на заповеди, с които не бях съгласен и си измислях истории, възприемани като отвратителни лъжи. Той вдигна осакатената си лява ръка.
— Латинската дума за ляво е синистра и означава още „зло“ или „лошотия“, а това говори красноречиво за начина, по който обществото възприема леваците. Домашният учител, който ми бяха взели, преди да тръгна на училище, беше убеден, че пиша с лявата ръка само за да му се инатя. Понякога ми я връзваше здраво на гърба, тъй че бях принуден да използвам дясната, случваше се и да ме удря до кръв с линията по дланта. — Той се усмихна мрачно. — Трябва да бях сред малцината английски момчета, предпочели училището пред заниманията вкъщи.
Тя разбра за пръв път колко безрадостно е било детството му. Нищо чудно, че се чувства неспособен да обича. Как е успял да не загуби разсъдъка си? Макси изпита безкрайно съчувствие към него и Гайлс, двете самотни момчета, които са заслужавали много повече, отколкото са получили.
— Разбирам, че и двамата сме израсли с чувството, че сме отвергнати — каза тя бавно. — Но дали това е достатъчно, за да ни свърже? Нима тъкмо слабостите ни са от значение?
— Не слабостите, а нашето взаимно доверие. — В бялата си риза той изглеждаше строен, силен и невероятно привлекателен. — Осмеляваме се да признаем слабостите си само на хора, за които сме сигурни, че ще ни приемат въпреки тях. Аз едва те познавах, когато ти доверих неща, които не бих признал пред никого, дори пред себе си.
— Тъкмо това ме притеснява, Робин — каза тя, като се отплащаше на откровеността с откровеност. — Питам се дали искаш да се ожениш за мен, защото се оказах до теб, когато се чувстваше зле. Дали не ме мислиш за нещо изключително само защото имаше нужда да се изприказваш, а пък аз те изслушвах? Не би ли го сторила и всяка друга жена?
— Нима мислиш, че толкова малко разбирам от хора? — Той й се усмихна толкова нежно и с толкова любов, че съмненията й почнаха да се разсейват. — Никоя друга жена не би могла да те замести. Само с теб се чувствам цял, ненакърним.
Тя все още се колебаеше и той добави деликатно:
— Ти ме научи на много неща, но преди всичко на любов. — Той си пое дълбоко въздух. — И аз те обичам, Канавиоста.