— Сега няма смисъл от взаимни обвинения — намеси се Колингууд с надеждата да сложи край на кавгата. — Най-важното е да си върнем Максима цяла и невредима.
— А как ще го направиш, ако смея да попитам? — прекъсна го Дездемона.
Брат й се позамисли, а после въздъхна с облекчение.
— Зная кого да пратя по дирите й. Симънс е в момента в Нюкасъл. Ще кажа да го повикат и ще му обясня необходимото. С малко късмет Максима скоро ще се върне при нас.
— Можеш да извикаш този човек, щом толкова искаш. Но аз ще тръгна лично да я търся — заяви енергично Дездемона. — Някой от семейството трябва поне да се опита. Тя как изглежда?
Лорд Колингууд понечи да каже, че намерението на сестра му е абсурдно, че е по-добре подобни задачи да се поставят на хора със съответния опит, но само като погледна Дездемона в лицето, веднага се убеди, че е по-добре да я остави да прави каквото ще. В края на краищата сестра му е самоуверена и опитна вдовица, която има слуги на разположение. Какво толкова може да й се случи?
Беше вече късен следобед, но нежеланият спътник на Макси не проявяваше никакви признаци на отегчение или умора. Не възрази изобщо и срещу бързото темпо, което тя наложи. От време на време правеше по някоя забележка за пейзажа и разменяха три-четири изречения. От време на време той почваше — много музикално — да си свирка. Макси трябваше да признае, че в неговата компания времето минаваше много по-бързо.
Привечер стигнаха в малко село.
— Мога ли да ви поканя на вечеря? — попита той и посочи една кръчма с името „Крал Ричард“. — Всичко каквото си пожелаете, но не бива да струва повече от два шилинга.
Макси го изгледа студено.
— Вие можете да влезете, ако желаете, но аз имам намерение да продължа пътя си. Всичко добро, мистър Андресън.
— Андървил — поправи я той невъзмутимо. — Андресън щеше да е твърде обикновено, за да направи някому впечатление. Няма ли да се решите все пак да влезете? Имам всъщност достатъчно храна и за утре, но едно топло ядене ще ни позволи да изкараме по-леко студената нощ.
— Не говорете в множествено число, господин Андървил — прекъсна го Макси. — Ние сме просто два индивида, които следват от два часа случайно един и същ път.
— Все още не ме възприемате на сериозно, така ли? Впрочем хората рядко го правят, но това доказва, че сте в добра компания. Е, добре, ще минем със сухоежбина.
Макси вече почти беше отминала кръчмата, когато й хрумна нещо. Ако приеме поканата му за „топла вечеря“, сигурно ще намери възможност да се измъкне от него. С няколко минути предимство ще може да свие по някой страничен път и той никога няма да я открие.
— Имате право, топла вечеря наистина ще ми дойде добре, но настоявам сама да си я платя.
Сините му очи светнаха и Макси изпита неприятното чувство, че за него сякаш е прозрачна. Няма значение, трябва да го накара да повярва, че се е примирила с присъствието му.
Когато в задимената кръчма гостилничарката сложи пред нея вдигащото пара ястие, Макси заразглежда скептично чинията си. Кюфте и картофи, менюто не предлагаше друго.
— Това кюфте е от свински бут — обясни й Робин. — Вкусът му съвсем не е лош.
Макси отряза хапка и я задъвка замислено.
— Имате право. Не е чак толкова лошо, но не е и много добро.
— Вярно, но пък е топло и вкусът му е все пак по-добър, отколкото би могло да се предположи по названието.
Тя скри усмивката си със следващата хапка.
— Яла съм и по-лоши неща. Месо от бодливо свинче например. Можеш да го преглътнеш само ако умираш от глад.
Докато се хранеха, Макси се постара да е много мила. Не беше особено трудно, но последиците — гибелни. Да седиш на една маса с хубав мъж, който ти подарява цялото си внимание, и да се смееш, предразполага към повече доверчивост. Сумракът в кръчмата създаваше впечатлението, сякаш тя и Робин са съвсем сами. Дори кюфтето не можа да накърни ни най-малко романтичната атмосфера.
Когато го осъзна, Макси стана още по-решителна. Не можеше да си позволи да се влюби в някакъв очарователен нехранимайко. Затова се съсредоточи върху чинията си и зачака възможност да се измъкне.
Робин привърши преди нея. Той заоглежда кръчмата и погледът му спря на няколко предмета от ковано желязо, окачени на стената.
— Имате ли такива игри на търпението и в Америка? Задачата е да разложите един предмет, а после отново правилно да го сглобите. — Той стана и свали един от предметите от стената.
— Познавам тези игри. Има ги, изглежда, навсякъде, където ковачите ги изработват и където има кръчми, в които посетителите искат да се забавляват. — Тя преглътна последния картоф. — Предполагам, че много ви бива в тези игри.