— Защото смятате, че съм изключително добър във всички безполезни занимания?
— Точно така. — Тя не можа да не се усмихне.
Той разглеждаше, свъсил чело, камбановидния предмет, към който бяха присъединени няколко преплетени един в друг кръгове и триъгълници.
— Бил съм, изглежда, напоследък много рядко в кръчма. Не съм сигурен дори кои части трябва да се отстранят.
Макси също хвърли един поглед на предмета. И тогава забеляза, че лявата му ръка е леко обезобразена. По всяка вероятност след счупване на множество костици. Имаше тесни, изящни ръце, с които жестикулираше често и изразително. Жалко че така са го осакатили, още повече че беше левак.
Макси се вгледа по-внимателно в контурите на предмета.
— Това тук ми напомня една конструкция, наречена „Дяволското стреме“, но този вариант е по-сложен. Струва ми се, че ей тези части трябва да се отделят. — Тя разглежда предмета още една минута, направи няколко ловки завъртания и играта на търпението се разпадна на три части.
Робин се засмя.
— Кой от нас двамата има безполезни умения?
— Разделянето е само половината работа. Сглобяването не е по-лесно. — Тя побутна частите към него. — Залагам шест пенса, че няма да сте се оправил, преди да съм се върнала от онова местенце.
— Бас държа за обратното.
Той хвана един триъгълник и едно колело и се опита да ги вмести едно в друго.
Нейният миг бе настъпил. Никой мъж няма да допусне жена да го бие на такава задачка. Цял час ще е толкова вдаден, че дори няма да се сети за отсъствието й.
Макси стана и посегна неусетно към вързопчето си. Бяха си платили вечерята още докато я поръчваха, тъй че можеше да напусне с чиста съвест гостилницата. Излезе от кръчмата през задната врата, която водеше към двора. Щом се озова вън, веднага хукна по една заобиколна пътечка към главния път.
Чувството й на дълбоко задоволство не трая дълго. Щом сви към широкия път, почти се сблъска с Робин, който я чакаше, скръстил ръце, до една градинска ограда.
— Имате много лошо мнение за мен, ако вярвате, че можете толкова лесно да ми избягате — заяви той ухилен и стисна със желязна хватка китките й.
Макси го изгледа гневно и за пръв път повярва, че този мъж наистина има намерение да върви с нея до Лондон.
Все пак Макси се колебаеше дали да изостави всяка надежда да му избяга.
— Е, добре, господин Андървил — заяви хладно. — Ще се примиря с очевидно неизбежното ви присъствие поне засега. Но ще ви моля да си дръпнете ръцете от мен, ако не искате да ви ги отрежа от китките надолу.
— Май ще е по-лесно да укротя тигър. Вие сте една от двете най-забележителни жени, които съм срещал — добави той примирително и пусна ръцете й.
— Коя е втората? — След като изрече въпроса, Макси вече предпочиташе да си бе отхапала езика.
Той се засмя.
— Моя стара приятелка. Мисля, че щеше да ви хареса.
— Съмнявам се. — Макси се обърна и хукна надолу по пътя. След около час щеше да се стъмни, но дотогава можеха да минат доста път. — Надявам се само, че вашето псевдоаристократично Аз ще се прежали да спи край някой плет, ако не открием някъде плевня.
— Има и по-неподходящи места за спане от един плет — отвърна той и тръгна в крак с нея. — Всяка затворническа килия например.
— В много затвори ли сте лежал? — Допускаше го, но й се искаше да се надява, че е лежал зад решетките за неплатени данъци, въпреки че положително му тежаха и по-сериозни прегрешения.
— Да, в няколко — призна той. — Най-приятният беше във Франция, където ми сервираха вкусна храна, добро вино и един херцог за компания.
— Звучи почти примамливо. А кой беше най-лошият?
Той се позамисли.
— Май беше затворът в Цариград. Не говоря турски и не познавах дори местните състезателни игри. Ситуация достойна за съжаление. Все пак тъкмо там се запознах с един безкрайно интересен китаец…
Междувременно бяха поели през изоставена мочурлива местност. С приятен тенор Робин разказваше невероятно неправдоподобна, но весела история за интриги и бягство. Нямаше съмнение, че е вагабонтин. Но докато й приказваше, Макси можеше да забрави временно мъката по баща си.
4
Малко преди слънцето да залезе, срещнаха семейство цигани. Калайджиите бяха поели на север. Робин им махна и извика нещо на език, който Макси никога не беше чувала.
— Говорите цигански? — попита тя смаяна.
— Езикът се казва ромски и зная само няколко думи. — Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка. — Искам да купя от тях някои неща, а когато човек ги заговори на техния език, не го оскубват чак толкова безбожно.