Покритата с чергило кола спря и коларят слезе от капрата. Робин беше проявил скромност по отношение на езиковите си познания и сега си бъбреше съвсем свободно. Двамата мъже си приказваха доста оживено. Въпреки русата си коса спътникът й правеше подчертано неанглийско впечатление.
Тумба деца изпълзяха от колата, последвани от хубавичка, пъстро облечена жена с бебе на хълбока. Тя се приближи към Макси и й каза нещо на ромски.
Макси поклати глава.
— Съжалявам, но не говоря вашия език.
— Не? — Жената наведе глава към рамото си. — Аз пък си помислих, че сте дидикоис, тъй де, половин циганка и че вие сте научили Джорджо на нашия език.
— Не, аз съм от Америка.
Жената отвори широко очи.
— Олеле! А срещали ли сте някой от ония кръвожадни индианци?
В Англия на Макси вече много пъти й бяха задавали подобни нелепи въпроси.
— Аз съм една от ония кръвожадни индианки, госпожо — отвърна тя сухо. — Точно както вие сте една крадлива циганка.
Жената присви изпърво гневно очи, но после високо се разсмя.
— Хората често имат глупави и съвсем неверни представи за онези, които са различни от тях, не е ли така?
— Така е — съгласи се Макси. Но в съшия миг почти съжали за казаното. Робин можеше да я е чул, а тя не беше готова да разкрие произхода си на толкова загадъчен мъж.
За щастие той беше погълнат от пазарлъка и не я беше чул. Макси го наблюдаваше възхитена: на способността му да се пазари можеше да завиди всеки джамбазин.
Когато преговорите стигнаха критическата си точка, той измъкна шилинг иззад ухото на едно от децата и накара момиченцето да се залее от чудесен смях. Бащата вдигна примирено ръце и приключи преговорите, приемайки условията на Робин. За царската сума от два шилинга той му даде един бръснач, няколко очукани тенджери и чинии и малко одеяло. Освен това Робин замени чудесната си кесия срещу раница, достатъчно голяма, за да поеме новите му придобивки.
Когато се отдалечиха достатъчно от колата и вече не можеха да ги чуят, Макси го попита:
— Къде научихте ромски?
Той сви рамене.
— Случвало ми се е да скитам с роми. А те, приемат ли веднъж някого, са най-гостоприемните хора на света.
Преди Макси да успее да зададе още въпроси, той добави:
— Циганинът каза, че на около километър и половина от тук има добро място за пренощуване.
Макси хвърли поглед към изоставеното мочурище.
— Надявам се да е бил прав. През последния час не зърнахме нито една къща или плевня.
Малко по-късно Робин й посочи малка каменна пирамида вдясно от пътя.
— Това е цигански знак. Към мястото за пренощуване трябва да минем оттук.
След десет минути се озоваха в малко дере, което не се виждаше от пътя. Ниски дървета предоставяха защита от вятъра, едно поточе предлагаше водата си, имаше и оградено с камъни огнище. Сама Макси никога нямаше да открие това място.
Стъмни се, въздухът изстина и те побързаха да съберат съчки за огъня. Макси го запали с кремъка си, пъхна в основата кръстосани клони, окачи тенджерка на сложен напречно клон. Когато водата завря, Робин се появи, понесъл наръч зелени клонки.
— Папрат — заяви той и пусна товара си. — От нея става доста удобно легло.
— Допускам, че имате предвид две удобни легла — забеляза тя хладно и заля малко чай с вдигащата пара вода.
— Естествено. — Гласът на Робин звучеше сериозно, но очите му святкаха и издаваха, че недоверието й го забавлява. Той изчезва още три пъти и всеки път се връщаше с папрат, която разстилаше от двете страни на огъня.
Макси му подаде канче чай и приклекна с нейното на едно от папратовите легла.
— Някой да ви е казвал, че сте доста луд? Предполагам, че снощи сте спал много по-удобно от днес.
— Така е, но няма никакво значение — заяви Робин. — Отдавна не съм водил по-приятен разговор.
Повече от луд. Но безобиден. Те си изпиха мълчаливо чая. Делово-непринуденото държане на Робин правеше странното им партньорство напълно безпроблемно. Сега, след като Макси се примири с присъствието му, вече се чувстваше близо до него дори учудващо добре. Беше направо невероятно, че се бяха запознали едва преди няколко часа.
След като изпи китайския чай, Макси сложи пак вода на огъня и приготви чаша от своя специален билков чай.
— Сега пък какво правите? — Миризмата накара Робин да извърне нос.
— Това е женски чай — обясни тя.
— А какво го предназначава именно за жени?
— Предпазва от забременяване — отговори тя, подтикната от желание да го слиса. — Когато тръгвах на път, знаех, че не мога да се надявам стопроцентово, че ще избегна нападения. Но така мога да се предпазя поне от най-лошите последици.