Лицето му беше достойно за студия върху смайването. След продължително мълчание каза:
— Вие сте наистина една забележително хладнокръвна млада жена.
Макси отпи глътка от горещата горчива напитка.
— За съжаление никога не съм имала възможност да си затварям очите пред неприятна действителност.
— Упражнявали ли са някога насилие над вас? — попита той много тихо.
— Не.
Той се беше втренчил в канчето си.
— Това е добре. Бил съм свидетел на последиците. Това е нещо, което не пожелавам на никоя жена. — Гласът му звучеше толкова мрачно, колкото беше и лицето му.
Макси се размърда от неудобство на мястото си. Искаше да го смае, а не да събуди лоши спомени. Но пък се почувства успокоена от думите му: каквото и да се случеше, нямаше основание да се бои, че той може да я нападне.
За да разведри атмосферата, тя извади от джоба на якето устната си хармоника и засвири. Робин се отпусна и се изпъна на тревата с ръце под тила.
Докато свиреше плавната мелодия на една фронтова балада, Макси наблюдаваше спътника си. Езикът и поведението му го определяха като човек от привилегированото съсловие. Какво го е прокудило в света на обикновените смъртни, които трябва да воюват за съществуването си? Престъпленията на нейния баща бяха обичайните грехове на младостта: хазарт и жени, но у Робин имаше нещо, което я караше да се съмнява, че падението му е свързано с обикновените страсти.
Буйните пламъци позлатяваха русата му коса, а профилът му беше толкова непристъпен, колкото и безукорен. Може пък да не е бил прокуден заради пороци, може би произхождаше от семейство, изоставено от щастието. Или беше незаконороден, израснал с известни привилегии, но после напъден в широкия свят, за да се оправя сам. Впрочем сигурно нямаше да научи никога истината за него.
Мелодиите, които свиреше, бяха ту традиционни балади, ту творби на прочути европейски композитори. Най-сетне, когато буйните пламъци се превърнаха в по-спокойна жарава, тя засвири музика на ирокезите. Първите звуци, които бе чула през живота си, бяха приспивните песни на нейната майка. По-късно научи и много от мелодиите, придружаващи церемониите или труда на мохиканите.
Макси реши, че Робин е заспал, но когато смени мелодиите и ритмите, той обърна глава към нея. Тя продължи още известно време да свири, после прибра хармониката и измъкна от раницата наметалото си.
— Лека нощ. — Гласът на Робин беше само малко по-силен от този на вятъра сред тревите. — Много благодаря за концерта.
— Няма защо. — Когато Макси се уви в наметалото и се настани удобно върху папратта, призна си, че близо до него ще спи по-спокойно.
Странен шум стресна Макси в съня й и тя рязко се надигна. Ръката й посегна към ножа. Отначало помисли, че стенещите звуци са на някое животно. Но когато те се повториха, разбра, че идват от другото легло.
Може би Робин има проблеми с дишането? Тя стана, заобиколи огнището и коленичи до него. На светлината на звездите лицето му беше много бледо, той дишаше на прекъслечни тласъци и се мяташе върху леглото от папрат.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Робин?
Под пръстите й мускулите му се отпуснаха. Стоновете секнаха, той отвори очи.
— Кошмар ли имах? — попита дрезгаво.
— Мисля, че да. Можете ли да си го спомните?
— Не съвсем точно. Може да е било каквото ще. — Той си пое с хриптене въздух. — Последиците от гузна съвест.
— Често ли имате кошмари?
— Не непременно често, но редовно. — Той прокара ръка по лицето си. — Извинете, че ви събудих.
Макси тъкмо искаше да каже нещо, когато забеляза влагата по бузите му. Нищо чудно, че така старателно се преструва, че от нищо не му пука. Тя сложи ръка върху неговата, която лежеше до коляното й върху папратта.
— Няма нищо. Аз лесно се будя. — Пръстите му бяха студени и тя предположи, че причината не е нощният хлад. — По-добре вие да ме събудите, а не някой изгладнял вълк.
— По тези места се срещат много по-често овце, отколкото вълци — каза той и стисна бързо ръката й. — Освен това нито за секунда не се съмнявам, че сте способна да опазите нищожното ми Аз от всички опасности на тази пустинна местност.
— Както аз не се съмнявам, че можете да надприказвате до смърт всеки вълк — заяви тя, без да се замисля. — Лека нощ.
Макси се върна на леглото си, за да използва каквото беше останало от нощта. Но дълго не можа да заспи, въпреки че само след малко Робин вече дишаше спокойно и равномерно.
Ирокезите гледаха много сериозно на сънищата си, за тях те бяха желания на душата, които трябва да бъдат изпълнени. А майката на Макси наричаше кошмарите рани на душата, които трябва да бъдат лекувани.