— Разкаяният грешник се завръща — изрече уж нехайно Робин.
По лицето на маркиза бавно се разля усмивка и той тръгна с разтворени обятия към брат си.
— Войната свърши преди месеци, Робин. Защо, по дяволите, се забави толкова време?
Почти главозамаян от облекчение, Робин хвана ръцете на брат си.
— Битките може и да приключиха при Ватерло, но моите изключителни способности се оказаха от голяма полза за мирните преговори.
— Убеден съм — отвърна сухо Гайлс. — Но какво мислиш да правиш отсега нататък, когато мирът най-сетне се възцари?
Робин сви рамене.
— Ако знаех. Тъкмо затова стоя доста нерешително на твоя праг.
— Това е и твой праг. Надявах се, че ще дойдеш.
След твърде много години на притворство и игри Робин изпита непреодолимо желание да бъде откровен.
— Не бях сигурен, че ще съм добре дошъл.
Гайлс вдигна вежди.
— Как можа да си го помислиш?
— Забрави ли последната ни кавга?
Гайлс отмести поглед.
— Не, ни най-малко. Но дълбоко съжалявах за нея. Не биваше да ти говоря така, но толкова бях загрижен за теб. Ти изглеждаше тогава така, сякаш всеки миг ще рухнеш. Боях се, че като се върнеш на континента, можеш да направиш смъртоносна грешка.
Колко вярно е отгатнал Гайлс! Робин погледна осакатената си лява ръка и си помисли за Маги.
— За малко да се окажеш прав.
— Радвам се, че не съм — каза Гайлс и сложи ръка на рамото на брат си. — Изминал си дълъг път. Не искаш ли да си починеш малко преди вечеря?
Робин кимна. За да изглежда непринуден, каза:
— Хубаво е да си отново у дома.
Вечерята отдавна свърши, навън продължаваше да вали сняг, но братята още седяха и си приказваха. Докато нивото в гарафата за бренди непрекъснато се снижаваше, маркизът наблюдаваше брат си. Белезите на физическо и духовно изтощение, които го разтревожиха преди три години, бяха станали толкова явни, че си помисли със страх дали Робин не е на прага на сериозен срив.
Гайлс много искаше да помогне с нещо, но си даваше сметка, че не е способен дори да формулира подходящ въпрос.
— Съзнавам, че малко избързвам, но имаш ли някакви планове за бъдещето? — попита вместо това.
— Искаш пак да се отървеш от мен? — усмихна се уморено Робин.
— Ни най-малко, но се боя, че след всичките ти приключения Йоркшир може да ти се стори доста скучен.
Младият мъж отметна златно-русата си глава. На трепкащата светлина на свещите изглеждаше толкова крехък, сякаш неземен.
— Щом питаш, ще ти призная, че според мен приключенията са нещо ужасно уморително. Да не говоря за свързаните с тях опасности и неудобства.
— Съжаляваш ли за стореното?
— Не, то беше необходимо. — Пръстите на Робин барабаняха в стакато по облегалката на креслото. — Но нямам намерение да прекарам втората половина от живота си подобно на първата.
— Имаш възможност да правиш каквото си пожелаеш. Можеш да се занимаваш с наука, със спорт, с политика… Това е свобода, за която повечето хора могат само да мечтаят.
— Е, да — въздъхна брат му и затвори очи. — Но свободата не е най-важното. По-важно е какво бих искал…
След кратко неловко мълчание Гайлс продължи:
— Ти беше на континента, а пощенската връзка беше повече от незадоволителна, затова не успях да ти съобщя своевременно — татко ти завеща Ракстън.
— Какво? — Робин отново отвори очи. — Аз пък бях решил, че ще трябва да съм щастлив, ако мога да разчитам на няколко пенита. След Уолвърхемптън Ракстън е най-скъпата семейна собственост. И защо, за бога, ми я е завещал?
— Той ти се възхищаваше, задето никога и за нищо на света не можа да те принуди да направиш нещо, което не желаеш.
— Той да ми се е възхищавал? Е, трябва да призная, че имаше дяволски странен начин да го демонстрира. Та ние двамата не можехме да се изтърпим повече от десет минути в едно и също помещение, без да се скараме. А вината невинаги беше моя.
— Въпреки това баща ни се гордееше пред приятелите си именно с теб. — Гайлс се усмихна леко иронично. — Той не преставаше да се оплаква от моята мекушавост и съжаляваше, че има толкова досаден наследник.
Робин смръщи чело.
— Никога не можах да проумея безкрайното ти търпение към стария мърморко.
Гайлс сви рамене.
— Бях търпелив, защото в противен случай щеше да се наложи да напусна Уолвърхемптън. А пък аз никога не бих го сторил, колкото и да ме провокират.
Робин изруга потиснато, стана и отиде до камината да стъкне цепениците. След като завърши Оксфорд, Гайлс пое тежкото задължение да ръководи имотите на семейство Андървил. На него от край време можеше да се разчита и той вършеше тежката работа, без да се надява на признание или поне на благодарност.