Докато обсъждаше тези изгледи, маркиз Уолвърхемптън си даде сметка, че се усмихва.
6
Макси нахлупи шапката си над челото, за да я пази от слънцето и използва възможността да хвърли скришом поглед към спътника си. Отново усети, че се задъхва и вече знаеше, че това я спохожда често, когато гледа Робърт. Беше твърде красив, твърде загадъчен, за да бъде реален.
Загадъчен, но не и непристъпен. Напротив, беше единственият мъж, с когото можеше да разговаря също тъй непринудено, както с баща си. Когато Робин се уморяваше да мълчи, бъбреше много остроумно на най-различни теми: пейзажът, времето, краткото и достойно за съжаление военно стълкновение между техните две страни.
Но никога не изтърва за себе си нито дума, на която тя да може да повярва. Боже милостиви, та тя не знае дори истинското му име. Не, обещава си никога вече да не се поддава на измамата, че да си мълчалив и загадъчен е едно и също.
Още по-странно беше, че той се държи като истински джентълмен, толкова съвършен, че тя почна да се пита, дали с нея нещо не е наред. Не че си пожелаваше той да стане по-напорист, но такова поведение щеше да е поне разбираемо.
Вместо това имаше спътник, който се държеше повече от необяснимо. Всичко това страшно я объркваше и тя твърде лесно забравяше, че макар да е очарователен, Робин е и непоправим мошеник.
Докато пътят им минаваше през една горичка, Робин наруши мълчанието с въпроса:
— Не съм ли ви разказвал още за времето, когато работех в Австралия в един цирк?
Тя се запита разсмяна какво ли ще й сервира този път.
— Не, още не сте. Вашият репертоар от забавни и съвсем неправдоподобни истории е изглежда неизчерпаем. Хайде, разкажете ми за цирка. Изпълнявал сте по всяка вероятност коронния номер — ходене по въже.
— Нищо подобно — възрази той любезно. — Работата с коне е много по-проста, тъй че се ограничих с майсторска езда. Казашкият ми номер предизвикваше възхищение.
— Робин, истината ли казвате?
Погледът, който й хвърли, издаваше колко е засегнат.
— Истината може да разказва всеки глупак. Но за лъжи трябва да имаш дарба.
Макси още се смееше, когато двама конници изхвърчаха от храсталака. И двамата бяха маскирани и с пистолети в ръка.
— Парите и всичко останало! — изкрещя единият. Беше як и рус, през отворите на маската святкаха очи като на пор.
Сърцето на Макси се сви от страх. Въпреки че познаваше опасностите на пътищата, не беше очаквала да срещне пладнешки разбойници. Двамата явно бяха изнервени и много, много опасни.
До нея Робин вдигна ръце.
— Трябва да сте много изпаднали, щом ви се налага да грабите хора като нас — заяви той спокойно. — От нас няма какво да вземете. По-добре ще е да се захванете с богатите каляски по Големия северен път.
— Там движението е много оживено — изръмжа другият разбойник, тъмнокос, набит мъж, насочил втренчено оръжието си към гърдите на Робин. — Там лесно можеш да си затриеш живота.
— Времената са тежки — каза русият. — И да нямате много, дори няколко шилинга са все по-добре от нищо. Хайде, Джем, провери какво носят.
Джем слезе от коня и пребърка джобовете на Робин, в които намери няколко монети. След като прерови и раницата, заяви ядосано:
— Не излъга, това нищо не е.
Макси стоеше вцепенена, докато той я опипваше цялата. Беше си вързала яко гърдите за ребрата и това за щастие му попречи да открие истинския пол на жертвата си. Не успя да намери и ножа в ботуша й. Но във вътрешните й джобове скоро напипа и измъкна устната хармоника.
— Какво е това, Нед?
— Ами нещо като орган за уста — отговори Нед. — Може да струва шилинг или два.
Макси прехапа устна. Добре че поне не откри обеците, скрити в същия джоб. Достатъчно лошо беше, че Джем зърна часовника на баща й. Той го измъкна и си подсвирна доволен.
— Имаш право. Момчето е носело по-скъпите неща. Това тука е златно, та ще ни броят доста тлъста сумичка.
— Дай ми го. — Нед огледа часовника и го пъхна в джоба. — А сега опипай шията на момчето. Носи сребърен синджир.
Макси се дръпна, инстинктивно, когато мръсните пръсти на Джем зашариха по врата й. Дъхаше право в лицето й на алкохол.
— Е, проклет да съм, ако днес нямаме късмет. — Той измъкна кръстчето, отвори закопчалката и напъха синджирчето в джоба си.
— Недей! — замоли тя. — Не ми го вземай. От майка ми е — единственото, което ми е останало от нея.
— Колко жалко! — ухили се Джем и затършува в раницата й. Сляпа от гняв, Макси вече искаше да посегне към ножа, но Робин я хвана за лакътя.